Стивън Бруст - Исола

Вийра я изгледа отгоре.

— Няма да им позволиш?

— Точно така.

— Скъпа Алийра…

Тилдра се окашля и моментално привлече вниманието на всички:

— Приеми нашите извинения, богиньо, ако сме направили нещо необмислено. Но мога ли да те помоля да ни кажеш, след като вече го сторихме, какво трябва да направим оттук нататък?

Богинята се усмихна като на малко котенце, заиграло се с кълбо прежда.

— Ах, моя малка исола. Колко мило. Добре, ще отговоря на твоя въпрос. Първо, ние… — Спря по средата на изречението, втренчена в нещо над рамото на Тилдра, и изрече нещо, което ми прозвуча като „киранктьор!“

Отначало помислих, че е някакво възклицание на непознат език или че е познала някой приятел, останал невидим за нас, но Мороулан й отвърна:

— Да. Или камък Треллан, ако предпочиташ. Ние винаги сме го знаели с това име.

— Как е могъл да се появи тук?

— Появи се — каза Мороулан. — С помощта на Влад, който приложи едно древно призоваване. — Което, в случай, че не сте забелязали, беше пълна нелепост.

Вийра не обърна внимание на нелогизма. Само отрони бавно:

— Разбирам.

Вгледах се отдолу в кокалестото й лице с леко издутото чело, странно извитата брадичка и хлътналите очи, и изведнъж ме порази мисълта: „Тя е уплашена“.

Улових се, че си мисля: „Мила Вийра, защити ни!“, преди да се окопитя. Тя ме изгледа, по устните й пробяга усмивка и изчезна. Очите й отново се завъртяха към камъка Треллан. След малко попита:

— И какво точно каза Сетра?

Мороулан отвори уста, понечи да отговори, поколеба се и накрая отвърна:

— В думите й имаше ужасно много военна теория.

— Това не ме изненадва — каза богинята.

— Мога да го резюмирам с твърдението, че сложните вражески планове винаги са по-лесни за надвиване и че не трябва да се страхуваме, ако попаднем в капан.

— Аха. Друго какво?

— Напомни ми, че те могат да бъдат убити.

— Както и всички ние.

Мороулан сви рамене.

— Никога не съм обичал да отстъпвам инициативата.

— Аз също — измърморих под нос и богинята ме изгледа за миг: явно имаше добър слух.

— И все пак, мили мой — обърна се Вийра към Мороулан, — ние сме тук, на техния свят и те могат да се появят ако и когато пожелаят, така че инициативата е тяхна. А ако малката ми Сетра беше толкова сигурна, защо не е тук самата тя?

— Майко — намеси се Алийра. — Знаеш отговора много добре.

— Може би знам — отвърна й Вийра със снизходителна усмивка.

— Аз не знам — подхвърлих, но никой не ми обърна внимание.

— Нещо повече — продължи Алийра, — убедена съм, че знаеш също така, че ако не беше пожелала сама да дойдеш, нямаше да го направиш. Ти не си демон, за да те призоват и след това да те изпъдят, и никой тук освен нашия източняк не би могъл да те вземе за демон.

— Можех ли да откажа на молбата за помощ на дъщеря ми?

— Хм. Много лесно.

Вийра се изсмя.

— Мило мое дете, изглежда, не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— Това е единственият начин да се научим — каза Мороулан. Което пак си беше пълна нелепост, но вече започвах да свиквам.

Самата Алийра не благоволи да отговори. Богинята разпери ръце и отвърна на Мороулан с театрален поклон.

— Добре тогава. Призовахте ме и ето, че съм тук. Какъв точно е планът ви?

Алийра и Мороулан се спогледаха. След тягостна пауза Вийра попита:

— Какво? Нямате план?

— Не точно — отвърна Мороулан.

Тук най-сетне се намесих и аз:

— Хайде да не надценяваме плановете. Дайте просто да започнем да убиваме разни неща. Ако нищо не се мерне наоколо, винаги можем да почнем да се избиваме помежду си.

— Не ме изкушавай — каза Мороулан.

Изсумтях. Вийра каза:

— Може би ще ни позволиш тримата да побеседваме, скъпи ми източняко.

— Защо не. Аз самият ще ви послушам отстрани и ще се позабавлявам със саркастични коментари с Лойош.

— Не се и съмнявам — отвърна ми богинята.

Лейди Тилдра стоеше в другия край на стаята — спокойна и търпелива като исола, сякаш очакваше да я повика някой. Беше се отдалечила дискретно, без никой да забележи. Замислих се какво великолепно умение е да разбираш кога никой не те иска на място, където ти самият не искаш да си, за да можеш да ощастливиш всички, като се махнеш. Отидох при нея. Тя ме погледна леко озадачено.

— Как го направи това, Тилдра?

Тя ми се усмихна и веждите й се повдигнаха в израз най-близък до самодоволството, който бях виждал досега на лицето й.

— Добре, а сега ми кажи, как според законите на вежливостта можем да се оправим с тази бъркотия?