Стивън Бруст - Исола

По-трудно ми е да кажа в какво точно се изразяваше разликата, освен че Пътедир не изглеждаше, хм, толкова агресивен като Чернопрът. Оръжието на Мороулан предизвикваше у мен усещането, че с най-голямо удоволствие би глътнало душата ми само да се приближа още малко. От оръжието на Алийра имах чувството, че може да ме изяде, без да му мигне окото, ако му дам шанс, но няма и да ме подгони. Също така Чернопрът предизвикваше у мен усещането за женска индивидуалност, докато от Пътедир нямаше ясни признаци за пол. Мечът на Алийра като че ли беше някак си по-търпелив, по-сдържан може би, нямаше го усещането за настървено любопитство. Докато от оръжието на Мороулан долавях чувства, наподобяващи арогантност, сила, жажда да се унищожава. Имаше и други, по-тънки разлики, които не можех точно да определя, но в този момент ги усетих.

В същото време осъзнах, че Мороулан е казал нещо.

— Извинявай, бях се разсеял. Какво каза?

— Казах, че идеята е добра, Влад. Може да ти потрябва.

За малко да попитам: „Какво да ми потрябва?“, преди да забележа, че съм пуснал Маготрепача да падне в ръката ми. Зяпнах го за секунда, съвзех се, изсумтях нещо и го опипах.

Алийра държеше Пътедир пред себе си, с острието под четиридесет и пет градуса ъгъл към тавана. Очите й бяха почти затворени, но не напълно — може да звучи шантаво, но ми напомни за Айбин, когато свиреше на барабана си. Зачаках, очаквайки може би Пътедир да засияе или нещо подобно, но нищо не последва.

След малко Мороулан се окашля.

— Трябва да намериш…

— Млъкни, братовчеде — прекъсна го тя мило.

Мороулан затвори уста, а Алийра продължи заниманието си, каквото и да беше. Докато чаках, усетих помръдване в шепата си, все едно че Маготрепача леко потръпна.

„С това нещо става нещо, шефе“.

„Забеляза го, нали?“

„Не съм сигурен дали ми харесва“.

„Жалко, че не мога да разбера какво значи. Да има някой сериол наоколо да го питаме?“

„Не бих се изненадал. Всичко друго е налице“.

— Така — изведнъж прекъсна беседата ни Алийра. — Улових нещо.

Очите й вече бяха малко по-отворени и ги беше фокусирала напред, някъде в средата на помещението — проследих погледа й, но там нямаше нищо, тъй че сигурно виждаше работи, скрити за две нормални, неомагьосани човешки очи. Без да искам, погледнах Вийра; изражението й беше като на майка, наблюдаваща как дъщеря й се справя с трудна задача. Ако си бях позволил, щях да затъна в много разсейващи мисли колко нелепо изглежда всичко това.

И тогава забелязах, че върхът на Пътедир леко трепери. Не знам доколко сте запознати със защитната техника или с уменията на Алийра да борави с меча, но повярвайте ми, това смътно движение издаваше повече магика и мощ от цял склад с пиротехника.

„Почва се“, каза Лойош.

Искаше ми се да държа сабята си, или някоя кама, или каквото и да е, но не знаех какво, затова си затраях и само гледах.

— Не са далече — каза Алийра. — На този свят, на няколко хиляди стъпки всъщност. Но… прегради. Има някакви прегради. Още не знам от какъв вид са, нито колко са силни. Застанете близо до мен.

Направихме го. Постарах се Тилдра да застане между мен и богинята не за друго, просто някак не ми се искаше да стоя до нея. Попитах:

— Някой тук знае ли какво правим, като стигнем там?

— Нападаме ги — обясни Мороулан.

— О!

— Изненадата би трябвало да работи за нас — добави той.

— Сигурен ли си?

Той не ми отговори, но Вийра каза:

— Хипотезата, малки ми източняко, е, че те всъщност не искат да ни убият, иначе щяха вече да са го направили.

— А ако поискат, богиньо?

— Най-вероятно ще се затруднят.

Алийра мърмореше нещо — както обикновено мърмори ездач, пришпорвайки коня си за труден скок.

— Можеш ли да стигнеш до тях? — попита Мороулан.

— Разбира се. Оставете ме да се съсредоточа. Бъдете готови.

Бъдете готови.

Винаги казват такива глупости.

Какво точно значи това, между другото? Бъдете готови. Като „отваряйте си очите“? Гледайте да се храните добре и да използвате гърнето? Моментът сега не е подходящ да задремете? Гледайте да не кихате, когато онова се случи? Какво точно? Нищо не значи, това значи. Празно дърдорене.

— Аз съм готов — рекох.

— И аз — заяви Мороулан.

— Готова — каза Тилдра.

Вийра не благоволи да се отзове, а и никой не го очакваше, предполагам защото да си богиня означава, че никога не ти се налага да кихаш.

Наблюдавах треперенето на Пътедир, тъй че го видях, когато се случи: на самия връх на острието се появи малка искра. Потръпването я накара да затанцува в кръг и тя оставяше във въздуха тънки златисти черти — не можех да преценя дали са истински, или плод на въображението ми. Мисля, че беше важно все пак. Появи се усещане за движение — като в сънищата, когато ти се струва, че се движиш, а нищо не се случва, и стъпалата ми не се движеха, но усещането беше все едно, че стомахът ми изостава и се мъчи да ме догони — не онова разкъсващо червата ти гадене като при телепорт, за щастие, но все пак притеснително.