Стивън Бруст - Исола

Но няколко обстоятелства бяха в моя полза: първо знанието, че съм го правил вече, което само по себе си имаше неоценима стойност. Второ, споменът ми, объркан и неточен, но все пак налице, какво бях изпитал и докъде бях проникнал в себе си, и как бях намерил онези свои вродени дарби, наследени от връзката на духа ми с предци, стигащи чак до времето, когато Сетра е била млада. И още нещо, държах устройството в пръстите си — малко виолетово синьо камъче, гладко като перла, което щеше да подейства като стопена гъша мас за основата на един хубав лютив сос.

Вдигнах го.

— Влад! — каза Вийра.

Помня, че го каза, и може би се бях съсредоточил твърде много, за да позволя да ме разсеят, или бях решил, че моментът да я пренебрегна е подходящ. Все едно, умът ми проникна в камъчето, бръкна надълбоко в самия мен и срязах въжетата на котвите, придържащи реалността към течащото време и към пространството, използващо времето, напрегнах всички сили да му придам фокус и го отприщих.

И изведнъж привлякох вниманието и на четиримата дженоини.

Усмихнах им се и казах:

— Здрасти.

Двамата, дето седяха, скочиха на крака по-бързо, отколкото можех да допусна, че са способни. Маготрепача, който продължаваше да се върти, го изместих леко встрани, за да не попречи на онова, което се канех да направя. Нещо се вкопчи в нереалноста между пръстите ми и усетих как започна да се разтваря.

Двете дженоинита тръгнаха към мен. Съсредоточих се върху тях, представих си как се разтварят в суровата, вечна, основна материя — или нематерия — на вселената, как целостта им изчезва сред светлина, сянка и безформеност.

— Влад! — каза Вийра. — Недей!

Дотук добре.

Изведнъж Алийра и Мороулан отново се оказаха на свобода — не знам какво точно им бяха направили, но не им харесваше много, защото и двамата изведнъж се дръпнаха назад, все едно че ги изритаха едновременно в гърдите. Мороулан се просна по гръб; Алийра успя да се задържи на крака, но доколкото можех да й обърна внимание, не изглеждаше никак доволна.

Вийра се бе отдръпнала от съществото срещу себе си и ме гледаше; Тилдра издаваше звуци, за които бях сигурен, че са на езика на дженоините — мелодичният й глас цвърчеше, грачеше и крякаше. Вийра беше вдигнала ръце и ръкомахаше към мен, а Алийра и Мороулан отново нападаха и нещата станаха още по-объркани, когато едното дженоини от току-що станалите заговори нещо на езика си, въпреки че беше трудно да се чуе над рева, който усетих, че се усилва и който излизаше от пръстите ми, които също така се оказаха източник на червено-златистата светлина, която струеше към трите дженоинита, останали на място и стиснали ръце пред себе си в молитвен жест, макар че това несъмнено означаваше нещо друго за тях, и в това объркване, след като пурпурното ми камъче беше напълно изчезнало, извадих моргантската кама, за да им дам нов повод за притеснения, но двете от тях се притесняваха повече от Вийра, която сякаш бе погълнала цялата светлина в себе си или най-малкото сияеше, и сякаш стана още по-висока, когато едното вдигна ръцете си към нея, а другото, което все още държеше чудноватата тръба, я беше насочило право към Богинята демон, а тя каза:

— Това беше глупаво, малкото ми източняче. Тя не можеше да ме нарани с онова нещо.

— Кое беше глупаво?

„Добре ли си, шефе?“

„Какво по дяво…“

— Ти се върна. Добре дошъл, Влад — каза Алийра.

— Ти се върна — повторих и в този момент нещата добиха фокус и казах: — Сетра! Ти какво… — След което: — Как съм се върнал в Дзур планина?

— На рамото ми — каза Мороулан.

— Проклятие. Пропуснал съм го, нали? И бас слагам, че е било много забавно.

— Беше успешно — каза Алийра. — В смисъл, ето, че сме тук.

— Колко продължи?

— Около час — отвърна Алийра, а Сетра каза: — Една неделя и един ден. — Двете се спогледаха, отвориха уста да заговорят, после ме погледнаха.

— Все едно — успях да измърморя. — Моя грешка… Какво е станало с ръката ми?

Сетра се поколеба, преди да ми отвърне:

— Не сме много наясно.

— Ръката ми като че ли е обездвижена — обясних.

— Знам.

Усетих как пулсът ми се учести. Моментът беше адски подходящ за това. Вдишах дълбоко, спомних си, че не бива да го правя, после осъзнах, че всичко е наред. Постарах се да заговоря спокойно:

— Не знам от кое да се плаша повече — че ръката ми е извън строя или че Сетра не знае защо.

— Надявам се, че ще го разбера — каза Сетра.

Кимнах.

— Е, защо не ми разкажете какво стана?