Стивън Бруст - Исола

— О. Ами, може пък да направя нещо друго.

— Влиянието на Лейди Тилдра лошо ли е?

Замислих се.

— Не. Мисля, че не.

— На мен ще ми липсва — каза Некромантката. И добави: — На теб също.

За малко да отвърна с ирония, но се въздържах. По рефлекс.

Рефлексите ми може би се променяха, но никак не държах да ги проучвам, за да разбера. Попитах:

— Случайно да става нещо по-забавно в Адриланка напоследък?

Тя се усмихна леко.

— Боя се, че не следя такива неща.

Кимнах.

— Добре. Ето какво ще направим. Адски ми се ще да отида в Адриланка и адски ми се ще да похапна в „При Валабар“, а ако джерегите ме намерят, чудесно, ако не ме намерят, все ще измисля какво да правя по-нататък, докато ям. Ако нещо съм пропуснал…

Откъм дивана се чу тих стон. Погледнах натам. Очите на Мороулан изпърхаха и се отвориха. Устата му се отвори да каже нещо, но не успя.

— Спечелихме — казах му. — Не беше приятно, но спечелихме.

Не, нямаше точно аз да му го кажа.

„Шефе, стомахът ти ще ни умори всички“.

„Сигурно, приятел. Не се оплаквай, ще си получиш трохите“.

„О, не се оплаквам. Само отбелязвам“. Роуца се размърда на другото ми рамо. Предполагам, че Лойош й беше намекнал какво предстои. Като за див джерег, много бързо беше развила вкус към цивилизована храна.

— Добре — казах на Некромантката. — Хайде да тръгвам.

— Веднага? Не искаш ли да изчакаш Сетра и Алийра?

— Предай им моето „сбогом“, моля те.

„Шефе, сигурен ли си? Точно сега?“

„Не искам да се мотая повече тук“.

Некромантката стана. Казах й:

— Можеш ли да ме поставиш точно пред входа?

— Съвсем лесно.

— Е, добре.

— Какво ще си поръчаш?

— Не знам. Но ще започна и ще завърша с клава.

Мороулан се окашля, понечи да проговори, но издиша шумно и отпусна глава.

— Съжалявам — казах му.

Той ме погледна и вдигна вежда.

Поклатих глава. Некромантката сложи ръка на рамото ми, аз сложих ръка на дръжката на Лейди Тилдра. Лойош и Роуца заеха местата си и Дзур планина изчезна, и се озовах навън, точно срещу познатата ми гледка на „При Валабар“, която, представете си, изобщо не беше се променила. Замириса ми на лук и чесън, и на печена кетна. Нямаше никакви убийци, дебнещи да ме довършат. Поне засега.

Извадих амулетите от кутийката, окачих ги на шията си просто по рефлекс и влязох.

© 2002 Стивън Бруст

© 2005 Валерий Русинов, превод от английски

Steven Brust

Issola, 2002

Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Издание:

ИК „Бард“, София, 2005

ISBN: 954-585-590-8

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9754]

Последна редакция: 2008-12-12 09:00:00