Стивън Бруст - Исола

Да, вече разбирах.

И с това разбиране дойде увереността, а с увереността дойде решението.

Тилдра я нямаше и в същото време я имаше. Беше тук, ала беше безсмислено да я търся. Важното бяха онези сиви нишки на сила. Важното беше да се довърши преображението. То щеше да спаси всичко, което можеше да се спаси от Тилдра.

Добре. Чудесно.

Спрях със силата на волята си и призовах всички сиви нишки към мен, улових ги в стиснатата си шепа. Само за миг, както ми се стори, и мисля, че беше така. Започнах да ги увивам около лявата си китка. Пак и пак. Разполагах с цялото време на света, така че можех да съм внимателен и грижлив, и бях точно такъв — внимателен като исола, с всеки нюанс на изискания жест; грижлив като джерег, извличащ всяко късче храна от труп. Не бързах и го правех точно както трябва: издърпвах и най-тънките нишчици и ги стягах, стараех се да са толкова плътно увити около мен, че да не могат никога да се отделят; вече не съществуваше нито Маготрепача, нито лейди Тилдра или моргантска кама, не съществуваше дори Влад; всички вече бяхме нещо съвсем различно. Джерег? Хе. Сега нека да ми дойдат с жалките си моргантски оръжия. Само да ми дойдат.

Почти между другото оправих дребното поражение на лявата си ръка, която бездруго вече се оправяше сама. Знаех и чувствах, че това, около което увивах връзките, е всъщност собствената ми душа. Разговорът, който бях имал с Тилдра за естеството на душата, се върна в съзнанието ми с нещо като нежна ирония. Тилдра беше такава. Моята ирония е по-груба — може би беше наложила някакво влияние над мен. Нямах нищо против. Вече не виждах нищо, нито чувах каквото и да било, просто съществувах, и го правех, и накрая приключих.

Върнах се в себе си, в истинския свят, който ме заобикаляше, и открих, че все така стоя на едно коляно до безжизненото тяло на Тилдра. Тя лежеше с ръка, изметната над главата й, с широко отворени очи, стъклени и невиждащи, с разпиляна дълга коса. Никога нямаше да позволи косата й да изглежда така. Устата й беше леко отворена, в онова малко слабоумно изражение, което можете да видите понякога у скитниците, събиращи се вечер край храма на Барлън. Сякаш не беше лицето на лейди Тилдра. Извърнах очи и се взрях в онова, което беше в дясната ми ръка — дълга моргантска кама, с дръжка като много тънка златна верижка. Лепнеше на ръката ми като още един пръст, все едно че винаги е било там, а може и да е било, без да съм го съзнавал.

То?

Не. Тя. В края на краищата беше лейди Тилдра.

Надигнах се срещу дженоинито, съществото се движеше с невероятна скорост и отбиваше атаките на Сетра, Алийра беше в кръв и ми се стори едновременно замаяна и изпълнена с решимост; Богинята беше станала по-голяма и очите й святкаха с омраза. Лицето на Сетра, също като на Некромантката, която продължаваше да стои на мястото си неподвижна като статуя, беше съвсем безизразно, Но тя пристъпваше напред-назад, търсеше пролуки в защитата на дженоинито — доста внушителна защита всъщност: от пръстите му се изстрелваха нишки на сила и се заплитаха в невъобразими бляскави шарки във въздуха, и не оставяха място за нищо, което да може да премине, но в същото време можеше да удари през тях, когато поиска, нишки, за които разбирах, че трябваше да са били там през цялото време, но които едва сега можех да видя с очите си. Нишки, които задържаха Пътедир и Ледоплам, и Вийра, с цялата мощ, която бе въплътила в себе си само с това, което представляваше, напълно погълната от усилието си, защото ако не го стореше, това щеше да доведе до унищожението на онези, които владееха Великите оръжия, а да позволи собственикът му да бъде унищожен бе нещо, което едно Велико оръжие не можеше да допусне, защото отвъд всякакви практични съображения — далеч по-силно от всякакви практични съображения — съществуваха връзки на обич:

Пътедир обичаше Алийра. Ледоплам обичаше Сетра. Чернопрът обичаше Мороулан.

Лейди Тилдра обичаше мен.

Защитата, която бе сътворило дженоинито, беше, както казах, внушителна, но в същото време беше смехотворна. Разбира се, тя щеше да спре Ледоплам, Пътедир и Чернопрът; колкото и могъщи да бяха тези оръжия, не бяха създадени за това. В мига, в който атакувах защитните заклинания на дженоинито, усетих същия гъдел, който изпитвах обикновено, щом Маготрепача прихванеше нещо, нацелено срещу мен. Прерязах ги като хартия.

Дженоинито усети, че защитата му рухва. Завъртя се и много бързо, като нападаща исола, забих Лейди Тилдра отдолу, под брадичката му и в главата.