Стивън Бруст - Исола

Съществото изрева и се сгърчи, все едно че всички мускули по тялото му се стегнаха наведнъж, а после по-скоро усетих, отколкото видях как Ледоплам и Пътедир се включиха във веселбата, и ме обля някакво чувство на мощ, на енергия и блаженство, и също така осъзнах причината за това.

Рухнах на земята безсилен. Имах чувството, че можех да се справя с всички дженоини във вселената, с една ръка вързана отзад. Чух собствения си смях и се обърнах към другите две, но в този миг Некромантката нададе вик и падна на колене, и също толкова бързо те изчезнаха, като оставиха само половината богове на този свят, един много голям дракон и малката ни групичка, застанала до Бедствието на Ейдрон, до Мороулан, който беше умрял, и неговата икономка, която беше повече от умряла.

А може би — по-малко от умряла.

Внезапната тишина беше разтърсваща; потопих се в нея. Имах чувството, че мога да изригна искри от себе си, и сигурно щях да го направя, ако не внимавах за тези около мен. Беше толкова тихо, че можех да чуя дъха на приятелите си. В този момент осъзнах, че Морето вече не издава никакъв звук. Нямаше го дори обичайния океански грохот.

„Добре ли сме, приятел?“

„Страхотно, шефе. И Роуца също е чудесно. Както и ти между другото, въпреки че малко се попритесних“.

„Да, аз също“.

„Мисля, че изпитвам малко ревност обаче“.

„Ухапи ме“.

Той го направи, но по възможно най-милия начин.

Сетра коленичи до Некромантката, която се размърда и тръсна глава — може би за да прочисти ума си — възможно най-човешкия жест, който бях виждал някога у нея.

— Пробиха преградата на Некромантката, нали?

— Груба сила и отчаяние — отвърна ми Богинята демон със странния си глас, който прозвуча още по-странно в ужасната тишина. — Но по непонятни причини прекъснаха връзката си с аморфията.

— Значи победихме? — попита Сетра, много изненадано.

Вийра погледна Мороулан и Тилдра на земята и кимна.

Алийра промълви, с най-странния тон, който бях чувал от нея:

— Тати го направи. Тати им прекъсна връзката.

Сетра я зяпна.

Алийра кимна и каза:

— Аз го помолих и той го направи.

Какво пък, приятно ми беше да разбера, че все пак са направили нещо, докато бях разсеян.

Сетра се загледа към Морето.

— Значи Ейдрон е някъде там?

— Да. Подозирам, че е някъде там.

— В пълно съзнание? В разум?

Алийра сви рамене. Разбрах жеста й. „Съзнание“ и „разум“ не са чак толкова изчистени понятия, както току-що бях научил. В очите на Алийра имаше сълзи. Е, предполагам, че имаше много поводи за плач, а щеше да има още повече, ако не успеехме скоро да съживим Мороулан. Погледнах натам, където доскоро бяха дженоините, но от тях нямаше и следа; боговете и дори драконът също бяха изчезнали. Бяхме само Сетра, Алийра, Некромантката, Богинята и моя милост; и Мороулан, и това, което доскоро беше Тилдра. Мечът на Мороулан се беше върнал на кръста му, все така стиснат в мъртвата му ръка — не знам точно кога бе станало това.

— Трябва да се заемем с Мороулан — промълви Алийра. Очите й бяха пълни със сълзи.

Сетра се надигна и каза:

— Да. И то бързо.

Погледна тялото на Тилдра, изпънато на земята, после оръжието в ръката ми, после мен.

— Браво, Влад.

Алийра, още замаяна и цялата оцапана в кръв, но с мрачно лице, кимна. Очите на Богинята демон обаче се бяха приковали в оръжието в ръката ми. Какво пък, кой би могъл да я обвини?

— Това можеш да си го прибереш — изсумтя тя накрая.

Погледнах я в очите и се изкисках.

— Добре, богиньо.

Вийра се намръщи.

Почистих я в тялото на дженоинито — някои обичаи трябва да се спазват все пак, — след това я прибрах в канията. Ръката ми се плъзна по гладката златна дръжка, доскорошния Маготрепач. Зарадвах се, като открих, че прибирането й с нищо не смали усещането за личността й.

Взрях се във Вийра и тя отвърна на погледа ми, но нямаше какво повече да ми каже. С вял жест за сбогом се стопи в облак от блестящи искри и изчезна. Междувременно Сетра беше вдигнала Мороулан в ръцете си и сега каза:

— Хайде, застанете до мен.

Алийра погледна към Морето, за да се сбогува с татко си, предполагам. После Алийра, Некромантката и аз застанахме до Сетра, махнахме се от проклето място и отново се озовахме в недрата на Дзур планина.

Положиха Мороулан на един диван и Алийра и Некромантката се заловиха с него. Погледах малко, след което се обърнах към Сетра.

— Е, значи спечелихме.

Тя кимна.