Стивън Бруст - Исола

„Какво беше това, Лойош?“

„Нещо от онова горе според мен, шефе“.

„Добре. Постигна ли нещо?“

„Не знам. Но едно от тях падна“.

Тогава го видях — едно дженоини наистина беше паднало и нямаше да се вдигне отново, и никаква загадка нямаше какво точно го е свалило: драконът го държеше в лапите си, ръфаше със зъби парчета от съществото и ги плюеше във всички посоки, сякаш за да ни каже, че добрата старомодна кръв си е всъщност съвсем на място в битка на богове, полубогове и чародейство.

Така. Точка за нашия отбор.

Алийра обърна гръб на Мороулан и направи две крачки към Богинята демон, майка си — и двете се озоваха лице в лице с едно от тях — сигурно онова, което беше свалило Мороулан. Загледах ги вцепенен.

Тримата започнаха да се въртят в кръг и доколкото можех да преценя — без да правят нищо друго. Огледах се, за да добия някаква представа какво още става. Друго дженоини се беше изправило на онова, което трябва да нарека морски бряг по липса на по-добър термин, и се беше вторачило в него с изпънати напред ръце — предполагам, че правеше онова, за което бяха дошли поначало.

Може би трябваше да направя нещо, за да го спра? Хе.

Драконът продължаваше да разкъсва и поглъща другото — вършеше си работата много усърдно, — а третото стоеше с гръб към онова на брега и махаше с ръце, докато боговете стояха около него и се опитваха да го приближат, но не можеха — Барлън в частност дращеше с гущерските си крака в пръстта, все едно че се промъкваше да нападне изненадващо. Не всеки ден можеш да видиш богове в затруднено положение; сигурно щеше да ми е забавно, ако не участвах в цялата работа.

Ако можеше да се съди по искрите и блясъците пред дженоинито, боговете явно го замерваха с какво ли не, но не можеха да пробият, а и оня бог отгоре, над всичко, мяташе мълнии, от които дневната светлина изглеждаше от ярка по-ярка. Всичко беше много магично и прочие.

Мъчех се да наблюдавам всичко наведнъж. Отново осъзнах колко съм спокоен, след като беше дошъл часът за действие. Страхът ми беше останал някъде назад — усещах го, но все едно че беше нечий чужд страх. Не знам, може би точно това изпитват героите. Ако някой път срещна герой, ще го попитам.

Тилдра коленичи до Мороулан и се наведе над него. Дженоинито срещу Алийра и Богинята демон пристъпи към Вийра и тя пристъпи към него, развихриха се, Алийра изкрещя нещо — по-скоро я видях, че крещи, отколкото я чух. Сетра се завъртя към Мороулан и Тилдра, все едно че чак сега ги забеляза, и ми изкрещя нещо, което не можах да чуя заради другите звуци, които не бяха направили нищо, освен да станат по-силни — ревът беше оглушителен.

После Сетра насочи Ледоплам към дженоинито, което се беше счепкало с Вийра, и влезе във вихъра. Алийра пристъпи напред в същата посока, падна, надигна се, направи още една крачка, падна отново, отново се изправи и падна пак. Дженоинито стоеше над нея, вдигнало двете си с ръце със свити юмруци над главата си, сякаш се канеше да я заблъска с тях, което едва ли щеше да й се отрази добре. Драконът, който току-що бе привършил обяда си, вече се опитваше да се приближи до дженоинито, което задържаше Боговете на съда, после се обърна със зейнала уста — зъбите му бяха големи колкото Чернопрът — и тръгна право към нас.

И точно в този момент, сякаш нещата дотук вече не бяха достатъчно нелепи, дясната ръка на Мороулан, все още стискаща Чернопрът, изведнъж се вдигна сама и го насочи към връхлитащото дженоини — явно без участието на самия Мороулан, който лежеше в безсъзнание на земята. Беше си направо объркващо.

Чернопрът изхвърли някаква черна мълния и дженоинито залитна назад и отстъпи. Алийра се надигна и насочи Пътедир към гърдите му. Мороулан може би беше жив, в края на краищата. Драконът, без никаква видима причина, се спря, все едно че се беше ударил в стена, затъркаля се — голямо търкаляне пада, когато се затъркаля нещо толкова голямо — после отново се изправи на крака и поклати глава в съвсем човешки жест.

Пристъпих напред да мога да видя лицето на Мороулан.

„Прилича на умрял, шефе“.

„И аз така мисля. Дано да не го притеснява“.

После Тилдра стана и ме погледна, и ако до този момент имаше някакви съмнения за състоянието на Мороулан, физиономията й щеше да ги премахне.

Ако някога изпитате желание да се самоизтезавате, играта на „само ако“ е много подходящ начин за това. Ако бях чул какво ми изрева Сетра или ако се бях досетил. Ако знаех какво правеха. Ако се бях задвижил малко по-бързо — или малко по-бавно. Ако, ако, ако. Човек може да се самоубие с тези „ако“.