Стивън Бруст - Исола

— Тя го направи.

Канех се да попитам кой какво е направил, но Алийра ме изпревари:

— Некромантката ли?

Сетра кимна.

— Добре — каза Мороулан.

— Не загрявам — намесих се аз. — Те вече са тук. Какъв е смисълът да…

— Блокирала е изхода им — обясни Сетра. — Вече нямат никакъв избор освен да се бият.

Погледнах над Морето на Аморфия и извърнах очи.

— Мястото е подходящо.

— В известен смисъл, да — каза Сетра. — Въпреки непредвидимостта на резултатите, ако не успеят да възстановят връзката си, ще се изправят пред нова заплаха, без компенсиращо предимство.

Бях се пошегувал, но не й го обясних.

Точно в този момент Некромантката се материализира сред блясък от искри, пристъпи и тръгна с нас, все едно че са я поканили на разходка. Кимна на Сетра, без да обръща внимание на останалите. Явно беше единственото същество, неподвластно на влиянието на Тилдра.

Продължихме да крачим най-спокойно срещу дженоините: Тилдра, моя милост, Алийра, Мороулан, Сетра, Богинята демон и Некромантката. Приближавахме ги, а те си стояха най-невъзмутимо и не предприемаха нищо, въпреки че чух да си бърборят нещо на своя език — сигурно решаваха кой от тях коя част от нас да изяде. По нищо не личеше, че са притеснени.

„Проклятие, Лойош. Не ми харесва, че си стоят така и чакат. Иска ми се да направят нещо“.

„Да бе, шефе. Какво би искал да направят?“

„Ами, ако скочат в морето, няма да е зле“.

„Хе!“

„Или могат да ни се предадат. Би било чудесно“.

Може би не трябваше да казвам нищо, защото точно в този момент те се задействаха. Е, добре, може би това имаше нещо общо с Некромантката, или даже с факта, че вече бяхме само на десетина крачки от тях, но така ми се стори.

Както се развиваха нещата, нямаше как да ме изненадат, но предполагам, че това е един от проблемите, когато губиш инициативата — те се задвижиха много бързо и за миг замръзнах — Маготрепача клюмна и се залюля вяло напред-назад. Съществата се задвижиха изведнъж, все едно че бяха тренирали маневрата години наред. Сякаш станаха още по-големи и едно от тях се пресегна към нас, все едно че се канеше да ни награби и смаже, макар че по-скоро като че ли се канеше да…

— Влад! — каза рязко Сетра и отново завъртях Маготрепача.

„Наляво!“, извика в ума ми Лойош и моментално се отместих наляво, макар че не разбрах какво избягвам. Блъснах се в Тилдра и двамата залитнахме. Тилдра запази равновесие, но аз се озовах паднал на коляно и автоматично вдигнах ръката си, за да не спре да се върти веригата. Маготрепача послушно се скъси — усетих как завибрира в ръката ми, погледнах го и видях, че брънките му са станали по-големи. Когато отново вдигнах очи, Мороулан беше закрил гледката ми и не разбрах какво точно става, но Сетра държеше Ледоплам високо над главата си и пред мен святкаха мълнии и разни такива неща — всичко наистина се заформяше в една от онези велики магически битки, за които непрекъснато разправят. Какво търсех и аз тук?

Дори не бях забелязал колко шумно е станало, докато не видях, че Алийра крещи нещо, но не можах да я чуя — не че беше важно, сигурно крещеше някакъв боен вик на драконите или нещо такова. Освен това като че ли въртеше Пътедир в някакви сложни фигури — искаше ми се Пътедир да мята блясъци, искри, мълнии, но каквото и да правеше Алийра с него, нищо не му личеше външно.

Чернопрът, от друга страна, правеше всичко, което можех да пожелая — Мороулан го насочваше и той святкаше, насочваше го в друга посока и той изригваше нещо тъмно и много страшно.

Вийра се гърчеше и се въртеше в кръг, обладана сякаш от нещо, от което ръцете й трепереха, а тялото й се извиваше.

Некромантката стоеше много спокойно, с ръце на кръста.

Шумът, както осъзнах по едно време, бе като постоянен, несекващ гръмотевичен тътен, и сякаш идваше от всички посоки. Съсредоточих се върху въртенето на Маготрепача и се постарах да не изпускам от вниманието си това, което става, и да внимавам за всичко, което можеше да ми скочи, въпреки че беше трудно, защото Мороулан пред мен ми блокираше гледката — а сигурно блокираше и много повече от гледката ми.

После Мороулан залитна и падна пред мен, и разбрах, че един от дженоините е близо. Много близо. Твърде близо. Ужасно близо — на десетина стъпки, примерно. Искаше ми се да погледна Мороулан, да видя дали му тече кръв, или по нещо му личи, че е ранен — но не можех да откъсна очи от дженоинито.

Така. Дотук — точка за техния отбор.

Доколкото можех да преценя, дженоинито не гледаше към мен; беше се съсредоточило върху Вийра. Честно казано и аз на негово място щях да се притесня повече от една богиня, отколкото от еднорък източняк. Алийра коленичи до Мороулан, Сетра се завъртя, предполагам, че се съсредоточи върху някое от останалите, и последва ужасна мълния точно над главата ми, от която очите ми се заслепиха тъкмо докато се чудех дали все пак да не се намеся някак. В очите ми продължаваха да святкат мълнии и не можех да преценя кое е от Морето, кое от приятелите ми и кое — от враговете ни. Въздухът бе придобил онзи странен привкус, като след гръмотевична буря.