Стивън Бруст - Исола

Бях близо; пристъпих и коленичих до нея, потънал в унес също като Некромантката, без да забелязвам повече нито приятелите си, нито врага. На лицето ми сигурно се беше изписало удивление. Очите й бяха широко отворени, но незрящи, празни; нищо нямаше в тях. Всичко си беше отишло. Тилдра си беше отишла.

Моргантската кама беше забита дълбоко в нея и кръвта продължаваше да се цеди от раната — дългото острие сигурно я беше пронизало цялата.

Посегнах да извадя камата, макар да знаех, че вече е твърде късно. Може би съм си мислел, че ще я спася; може би съм се канел да нападна с нея дженоинито; по-скоро просто не мислех.

Беше ми трудно да я хвана, без да изпусна Маготрепача; не исках да го пусна, а с друга ръка не разполагах. Успях да притисна единия край на веригата между дланта си и дръжката на камата.

По ръката ми пробяга гъдел — съвсем лек, но усещането беше непогрешимо. Не приличаше на онова, което изпитвах, щом Маготрепача прихванеше нещо гадно, насочено към мен — първо, беше по-остро, и второ, не спираше. Стисках оръжието и веригата и гъделът се усилваше, ставаше почти болезнен.

„Какво става, шефе?“

„Не знам. Има нещо…“

Маготрепача се размърда в ръката ми и се уви около гладката дръжка на камата. Гледах удивен как се извива, увива се и се гърчи нагоре като змия. Виждал го бях и преди, но така и не бях разбрал защо го прави. Сега също не разбирах. Само гледах.

Брънките, вече малки, ставаха още по-малки — свиваха се пред очите ми. Настръхнах. В същото време краят на веригата докосна острието и се плъзна по него почти като в милувка. Другият край, този, който държах, почти се движеше, макар че отначало не го усетих заради гъдела, който продължаваше да се изкачва нагоре по ръката ми.

Брънките на Маготрепача ставаха все по-малки и по-малки, докато почти не изчезнаха, сякаш се сляха, и целият той като че ли стана още по-дълъг. Дали не се опитваше да спаси Тилдра по някакъв начин? И ако беше така, имаше ли шанс?

Гледах удивен. Ако в този момент дженоинито беше пожелало, можеше да ми пръсне черепа без никакво усилие, защото покрай смъртта на Тилдра и странните неща, които вършеше Маготрепача, съвсем бях забравил, че съм в опасност. Но предполагам, че беше разсеяно от Сетра, Алийра и Вийра, също както аз се бях разсеял от…

Брънките вече съвсем изчезнаха, Маготрепача приличаше на тънко златно въже, и пред очите ми започна да се намотава около дръжката — това странно нещо наистина се опитваше да спаси Тилдра. Усетих, че съм затаил дъх.

Продължаваше да се навива, по-змиеподобно от всякога, стягаше се около дръжката като змийче, опитващо се да я удуши; бях полуразтворил шепата си, за да може да се измъкне, и държах оръжието само за предпазителя. Гъделичкането продължаваше и тогава осъзнах, че оръжието всъщност вибрира в гърдите на Тилдра.

Ако вътре в моргантската кама се водеше някаква битка, както подозирах, то да продължавам да я държа не беше много добра идея.

Трябваше да я пусна.

Наистина трябваше да я пусна.

„Шефе…“

„Не мога. Просто не мога“.

Добре. След като не можех да се измъкна от битката, навярно щях да мога да помогна.

„Шефе, знаеш ли какво правиш?“

„Понятие си нямам, Лойош. Бъди готов да ме измъкнеш“.

„Не знам дали ще мога“.

„Аз знам“.

Около мен кипеше сражение — богове, полубогове, чародеи и немрящи се биеха. Но самият аз все едно че си бях в любимия си кабинет или в уютното тихо мазе, където си правех вещерствата, когато не ме тревожеше нищо, освен как да намеря типа, чийто крак искам да счупя, или как да прибера повече от бардака, който току-що съм отворил.

Липсват ми дните, в които съм изпадал в носталгия.

Лейди Тилдра беше вътре в камата — някъде, някак, и аз щях да отида, за да я прибера или… ами, щях да отида и да я прибера.

Сигурно трябваше да се изненадам колко лесно съзнанието ми навлезе във веригата, но дори това действие ми се стори нормално, естествено, неизбежно — изпращането на съзнанието ми навътре в Маготрепача бе най-лесното нещо на света и можех да съм го направил по всяко време, ако се бях сетил да го опитам. Движеше се, въртеше се на спирала, летеше дори, през коридори от злато; безкрайни коридори, със странични пътеки и пътечки, водещи навсякъде и никъде, с топъл, почти горещ полъх, който галеше лицето ми.

Усещах Тилдра навсякъде около себе си, отвсякъде — нещо като дружелюбна сдържаност, придаваща червеникав оттенък на златото, и в този момент, мисля, че открих тайната й, разбрах как бе успявала да се държи така дружелюбно с всеки, влязъл в цитаделата на Мороулан все едно по каква причина: тя обичаше хората. Тя просто ги обичаше. Дядо ми също беше такъв, но не мога да се сетя за много други. Коути може би, когато си го позволеше. Странно беше да познаваш такова същество. Мисля, че точно заради това така и не бях успял да я разбера, и затова винаги, макар и на себе си, правех иронични забележки за нейните вежливи жестове и се опитвах да открия скрити мотиви във всичко, което вършеше; трудно е да се чувстваш удобно с някой, който просто те обича, без никаква причина, докато ти винаги…