Стивън Бруст - Исола

Не, не беше време за това. Трябваше да я намеря, да намеря центъра на „Тилдриното“ сред цялата бъркотия от злато, движение и свистящи назад коридори.

Извиках я, но не получих отговор, и все пак усещах присъствието й; същността й, която доскоро ми беше толкова трудно да определя, беше смазваща. И в същото време бе някак статична: в смисъл, тя като че ли не изпитваше нищо и не правеше нищо, тя просто беше .

И докато я търсех — движех се сякаш отчасти защото го желаех и отчасти — тласкан от някаква сила, която осъзнавах съвсем смътно — започнах да забелязвам тук-там някакви едва забележими сиви нишки, увиснали безразборно из коридорите, през които преминавах. Сграбчих една по пътя си — стори ми се съвсем уместно. Нишката поддаде и тръгна с лекота след мен, и както я държах, Тилдра сякаш ми се стори по-близо — усещането за присъствието й стана по-силно. Сграбчих още една и още една, втората — с лявата си ръка. Добре, тук и сега имах две здрави ръце. Защо пък не? Всеки път, щом зърнех сива нишка, увиснала от стена или таван, я грабвах и я задържах, а ако пропуснех някоя, пресягах се през рамо, без дори да поглеждам дали ще я уловя. Събирах нишките, усуквах ги, връзвах ги и ги държах.

Вече не усещах гъделичкането по ръката си, но вместо него сякаш гъделът беше изпълнил цялото ми тяло, от което се чувствах силен, жив и дори могъщ. Имаше и едно леко замайване, но не неприятно. Зачудих се дали трябва да се безпокоя.

„Лойош, трябва ли да се безпокоя?“

Паузата, която последва, преди да ми отговори, беше много, много дълга — нещо необичайно, а когато отговорът му стигна до мен, беше смътен и объркан, и сякаш от голямо разстояние: „Не знам, шефе. Не знам нито къде си, нито какво правиш, нито… тук всичко се е нажежило, Богинята демон и Алийра са… Уплашен съм, шефе“.

Когато познайникът ти е уплашен, крайно време е и ти да се уплашиш.

Но…

Но не изпитвах безпокойство. Цялата идея с притежаването на познайник е в това да ти казва кога трябва да си уплашен от нещо, което не изглежда страшно — познайникът е твоето друго „аз“, което внимава и се грижи да не ти направят нещо лошо, докато вниманието ти е другаде, и ситуацията беше точно такава, но инстинктите ми подсказваха да продължа напред, да продължа да търся Тилдра, да продължа да събирам всички онези нишки на сила.

Ако Лойош ми беше казал да се измъкна, щях да го направя, но той не беше сигурен, при което решението си оставаше мое. Беше рисковано. Но една мисъл не искаше да ме изостави: ако аз бях попаднал вътре и Тилдра беше решила да ме потърси, нямаше да се спре, докато все още има надежда.

Добре, решението беше взето: продължаваме напред.

Една прочута личност е казала някога, че трудното в това да си съдия е присъдата ти да звучи със сто процента увереност, когато си уверен едва петдесет и един процента. Разбирах какво е имал предвид: опитвах се да оставя съмнението зад себе си, за да мога да продължа своето психично, или некромантско, или мистично пътешествие през Маготрепача, но не беше лесно, защото съмнението се разсейва по-трудно от илюзията, а със съмнението идват и несигурните полумерки. А нищо добро не е постигано никога с несигурни полумерки.

През цялото време не ме напускаше едно остро усещане, почти копнеж по Тилдра, но беше отвличащо — също като колебанията ми дали аз контролирам, или съм под контрола на силите, с които си играех, и знанието, че докато отпращах съзнанието си все по-навътре през брънките на странния артефакт, който наричах Маготрепача, през цялото това време около физическото ми тяло се вихри битка. Но пък все едно, бездруго не можех да повлияя кой знае колко на изхода й, нали? Не можех с нищо да им помогна и беше безсмислено от тяхна страна да ме доведат тук. Само ако си имах…

Само ако си имах…

О!

Вие сигурно вече отдавна сте се досетили и ме чакате да ви настигна — онези от вас, които са вървели по стъпките ми, вървели са редом с мен през чародейства, смърти, болка, измяна и невъобразими за човешкия ум магии — но повярвайте ми, много по-лесно е да се досетиш, когато си седиш удобно в креслото и гледаш как всичко се разгръща пред очите ти, отколкото докато съзнанието ти се вихри през странни, тайнствени коридори, докато извън теб кипи битка, в която самите богове едва удържат позицията си. Все едно, едва в този момент аз разбрах какво правя и какво сътворявам.

Полузапомнени разговори, полудоловени реплики, късчета фолклор, години на несъзнателни наблюдения — така сериолът просто ми беше обяснил простичката, нелустросана истина, по най-достъпния за него, недвусмислен начин; и точно затова богинята бе толкова двусмислена; и точно така Пътедир беше спасил живота на Алийра — всичко се събра в едно и разцъфтя в откровението, че през цялото време, без да знам, правя точно това, което трябва.