Стивън Бруст - Исола

Естествено Алийра и Мороулан почнаха едновременно, млъкнаха, изгледаха се гневно и прочие. Изчаках търпеливо. Най-сетне Алийра попита:

— Краткия вариант ли искаш, или дългия?

— Просто ми кажете какво стана, става ли?

— Нападнахме ги. Имаше бой. Ти отприщи предимперската магия, която успя да освободи Мороулан и мен от онова, което ни държеше, и също така, изглежда, разби онова, което ни пречеше да стигнем до портала. Никой не пострада освен теб…

— Никой от тях?

— Не.

— Хм. Здрави копелета са, а?

— Да — каза Мороулан.

— Тъй. И какво стана с мен?

Мороулан и Алийра погледнаха към лейди Тилдра и тя кимна и заговори:

— Да, видях го. Ти тръгна срещу единия, с камата…

— … моргантската кама.

— Да.

Кимнах.

— Не помня… почакай… да, спомних си. Спомних си как я извадих.

— Да. После единият насочи някакво оръжие към Вийра. Ти се препречи и…

— Аз какво ?!

— Препречи се между Вийра и оръжието на дженоинито и беше ударен някъде високо в ръката или по рамото.

— О, не!

„Точно така направи, шефе“.

— Така направи, Влад — каза Тилдра.

— Но защо?

Вийра се изкикоти, а Мороулан каза:

— Готов съм да отстъпя летния си палат, за да го разбера.

— Ти нямаш летен палат — напомних му.

— Нямам, но бих искал да имам.

— А аз бих искал да си върна лявата ръка. Не мога да повярвам, че съм направил това.

— Никой от нас не може — каза Мороулан.

Обърнах се към богинята — гледаше ме с неразгадаемо изражение. Омръзнали са ми неразгадаемите изражения.

— Богиньо, за това ли каза, че било глупаво? — попитах. — Помислих си, че имаш предвид древната магия.

— Нея също. Като нищо можеше да унищожиш всички ни, докато успея да я побера в себе си.

— Вярвам в божествените ти умения — отвърнах.

— Ти…

Не довърши мисълта си. Бях успял да накарам една богиня да онемее. Зачудих се дали това ще се брои, когато стигна до Залите на Съда. Попитах:

— И какво, Маготрепача не помогна ли?

— Не е същият вид магия — поясни Вийра.

— Какъв вид е тогава? — попитах по-скоро защото бях притеснен, отколкото защото исках да чуя отговора; и толкова по-добре, защото единственият отговор, който получих, беше леката усмивка на Вийра. Обърнах се към Сетра. — Не знаеш какво е станало, нали?

— Не съвсем. Болки имаш ли?

— Не.

Тя кимна.

— Така и подозирах. Изглежда, действа пряко на мускула.

— Притежаваха нещо подобно, когато ги познавах — намеси се Вийра. — Използваха го по опитни обекти. Но беше по-голямо и тромаво.

— Опитни обекти — повторих.

— Някаква идея как да се извърши лечението? — попита Алийра.

— Все още не — отвърна Сетра.

— Разбирам.

Настъпи неловка тишина. След това попитах:

— Е, и после какво стана?

Мороулан взе думата:

— След като ти падна, двамата с Алийра нападнахме двама от тях. — Погледна към Алийра и продължи: — За братовчедка си не мога да говоря, но лично аз вложих много в тази атака.

— Хе — каза Алийра.

— Успяха да избегнат физическия контакт с оръжията ни — не ми е ясно какво е естеството на защитата им, — но атаката ни в този момент като че ли ги затрудни донякъде.

— Хе — казах аз.

Алийра сви рамене.

— Във всеки случай не можаха да ни парализират, както първия път. Преди това двамата нападнахме един, координирано…

— Това го помня — прекъснах я.

— След това не знам какво точно стана — каза Мороулан. — Освен че го направи Вийра.

— Не беше кой знае какво — каза скромно богинята. — Глупостта на източняка унищожи устройствата, които ни задържаха на техния свят. Аз само ни върнах, двамата с Алийра можехте да го направите и сами. Възползвах се от случая да им подхвърля няколко неща, за да не ни попречат. Още ги е страх от мен.

— Предполагам — измърморих. — После какво?

— После те взех — каза Мороулан. — Докато порталът се отваряше. Това беше, струва ми се, преди час.

— И това е всичко?

Той кимна.

Потърках лявата си ръка. Беше безчувствена, но не изглеждаше нито хладна, нито особено топла. Странно е, когато докосваш изтръпнал крайник. Пръстите ми усещаха ръката, но ръката не усещаше пръстите. Чувството е смущаващо. Пробвайте го някой път.

— Много впечатляващ изход — казах. — Браво.

— Браво и на теб — каза Алийра. — Длъжна съм да възразя на Вийра: убедена съм, че атаката ти си заслужаваше риска. Иначе не знам как щяхме да се измъкнем.

— Аз знам — каза Вийра и погледна Алийра толкова строго, че едва се сдържах да не се изкискам.