Стивън Бруст - Исола

Въздъхнах.

— Всъщност не. Но аз пострадах. Каквото и да предприемете, този път няма да включва и мен, нали?

Погледнах поред Мороулан, Алийра и Богинята демон и въздъхнах отново.

— Добре де, не можем ли поне да си позволим едно прилично ядене, преди да правим каквото ще правим?

Сетра кимна.

— Мисля, че идеята е чудесна. Ще се погрижа.

Излезе да поръча да приготвят храна, а стомахът ми заръмжа от глад. Затворих очи.

Чу се шум от сядащи наоколо хора и с пострадала ръка или не, чувството, че съм в безопасност, ми достави удоволствие. Мускулите на раменете и по врата ми се отпуснаха и вдишах дълбоко нормалния въздух, без да се налага да мисля как дишам. След малко един грубоват писклив глас подвикна:

— Вино, милорд?

Отворих очи, видях Туко и ги затворих отново. Казах:

— Да. — И: — Благодаря. — Лейди Тилдра беше близо все пак.

Понадигнах се и установих, че с изтръпналата лява ръка ще ми е по-трудно, отколкото допусках, поех чаша с нещо червено и отпих. Езикът ми го хареса, беше вкусно, с приятен дъх, но стомахът ми изплака, че иска нещо по-стабилно, преди да се захвана с цялата тази работа с пиенето. Улових погледа на Тилдра и вдигнах чашата за наздравица.

— За оцеляването ни.

— Да.

Сетра се върна и обяви:

— Вечерята ще е готова след час. — Усмихна ми се. — Ще издържиш ли дотогава?

— Надявам се.

Изведнъж ми мина през ума, че докато Сетра се разпореждаше навън да приготвят храната, Туко, единственият слуга, който бях виждал тук, беше при нас. Дали имаше кухненски персонал, след като обичайната диета на Сетра не изискваше готвене? Ако не, дали не беше излязла да приготви някакви кулинарни чародейства? От всички милиарди загадки, обкръжаващи Господарката на Дзур планина, точно тази щеше много да ме притесни. Май трябваше да намеря сили да я попитам. Някой път, когато лейди Тилдра не е наблизо.

Отпивах си от виното. Сетра седна до мен.

— Дай да я видя тази ръка.

Не можех да й я покажа, защото не можех да я движа, затова само свих здравото си рамо и извърнах очи настрана. С крайчеца на окото си видях как я вдигна, нави ръкава и я заопипва — но не почувствах нищо.

— Явно са пострадали и нервите — рекох. — Не усещам чаровните ти студени немрящи пръстчета.

— Мм. Да, наистина са пострадали нервите , не мускулът. — Тя продължи огледа си, а аз се опитах да мисля за други неща, но без особен успех.

— Е, възстановимо ли е? — попитах след малко; стараех се да запазя небрежен тон, все едно че питам дали една затъпяла кама може да се наточи.

— Не съм сигурна — отвърна ми тя със същия тон. Кучка.

— Добро вино. Благодаря.

Усмихна ми се, все едно че приема шегата, и отвърна:

— За нас е удоволствие, лорд Талтош.

Кимнах. Помълчахме. После се окашлях:

— Е, казвайте. Какъв е планът?

— Много е рано да говорим за планове — отвърна Мороулан. — Още не съм се съвзел.

— Глупости — рекох му. — Никога не е рано да се говори за планове. Съставянето на планове е едно от най-големите удоволствия в живота ми. Понякога, в някой ленив следобед, просто си седя и си съставям планове. Както често пъти съм казвал…

— Млъкни, Влад.

„По-добре ли че чувстваш вече, шефе?“

„Малко, Лойош“.

— Знаеш ли, Мороулан — каза Алийра. — Той е прав. Изобщо няма да навреди, ако започнем да обсъждаме как да се справим с тях.

— Много е рано да говорим за планове — казах аз. — Още не съм се съвзел.

Мороулан ме изгледа презрително.

— Лейди Тилдра, надявам се, че ще ни удостоите с присъствието си на вечерята? — каза Сетра.

— Много мило от ваша страна — отвърна Тилдра. — Да, за мен ще е удоволствие.

В първия миг това ме обърка, но си припомних, че беше слуга на Мороулан — факт, който някак ми беше убягвал през последните няколко дни.

— Добре — каза Сетра.

— Я да видя тази ръка — каза рязко Алийра. Дойде и коленичи до мен, вдигна ръката ми и я огледа. — Увредените нерви понякога може да се възстановят — заяви тя след малко.

— Да — каза Сетра. — Понякога, в зависимост от естеството на увреждането. В дадения случай не мога точно да преценя какво е то. — Направо страхотно. Защо лекарите или магьосниците, действащи като лекари, имат навика да си говорят за болния, все едно че го няма в стаята?

Алийра се обърна към Вийра:

— Майко? Знаеш ли как действа оръжието?

— Онова, което помня, действаше на мускула, не на нерва — отвърна тя.

— Добре, можеш ли да помогнеш?