Стивън Бруст - Исола

По едно време се отпуснах блажено, изпружих крака и казах:

— Добре, Сетра. Дай ми два часа да смеля и ще се заема с всички дженоини, които са ти подръка, и то наведнъж.

— Внимавай с обещанията — каза Сетра Лавоуд.

— Добре. Ще ги ревизирам.

Мороулан се изкиска. Лойош също. Голям съм тарикат, когато съм в безопасност и с пълен стомах. После се върнахме в дневната и Туко ни поднесе ликьор, който беше по-стар от този на Мороулан и много по-сладък, с лек привкус на мента и канела — странно съчетание, но успешно, и съм сигурен, че и в него имаше малко мед.

Простенах тихо и Сетра ме погледна.

— Ръката да не започна да те боли?

— Не — каза Алийра. — Той стене така от удоволствие, след хубаво ядене.

— Това пък откъде го знаеш? — попитах.

Отвърна ми с неразгадаемата усмивка, която трябваше да е научила от Мороулан. Изсумтях, отпих още и се отпуснах да се насладя на преходното чувство на задоволство, което изпитвах.

Сетра отново загледа ръката ми — и като казвам „загледа“, говоря най-сериозно. Така се беше вторачила в нея, че все едно гледаше през кожата, което всъщност сигурно правеше на някакво непонятно за мен мистично ниво.

След няколко минути заяви:

— Не знам. Не съм сигурна дали ще мога да направя нещо, но ми се струва, че няма и да се наложи.

— Какво? Сама ли ще се оправи?

— Така мисля. Изглежда, състоянието е временно. Наблюдавам дейността на нервите и като че ли по-скоро се оправя, отколкото дегенерира.

— Дегенерира? Хм. Това пък какво ще рече?

— Парализа, после смърт, вероятно от задушаване, когато вече не можеш да дишаш, освен ако сърцето ти не се парализира преди това, което ще те убие по-бързо. Но както казах, не отива натам, възстановява се.

— Хм. Е, това е добра новина. Някаква представа колко ще продължи?

— Не мога да кажа.

— Не забравяй, че източняците не живеем повече от шейсет-седемдесет години.

— Не мисля, че става дума за години.

— Това е добре. Надявам се, че няма да ме карате да правя каквото и да е, докато не разполагам с две здрави ръце, нали?

— Не съм убедена, че можем да чакаме, Влад.

— О? Искаш да кажеш, че след двеста хиляди години или колкото са там, работата изведнъж стана спешна, тъй ли? Кога? Вчера?

— Да — каза Сетра. — Убедена съм, че нещата станаха спешни. Станаха спешни, когато отвлякоха Мороулан и Алийра. Всичко вече е на ново ниво и нещата се развиват много бързо.

— Но…

— Нещо повече — продължи тя, — съмнявам се, че ще ни оставят време да предприемем каквото и да било.

— Не биха нападнали Дзур планина, нали?

— Надявам се. Всичко друго, което могат да измислят, ще се окаже по-лошо, защото не сме подготвени за него.

— Хм — казах, защото „хм“ винаги звучи мъдро. — Говорила ли си с Императрицата?

— Да.

— А, значи… почакай. Наистина?

— Да.

— О. И, ъъъ… тя какво каза?

— Иска аз да се оправя с това.

— Иска ти да… при всичките й ресурси няма на кого да се облегне освен на…

— На мен? И на Мороулан е’Дриен, и на Алийра е’Кийрон?

— Ъ…

„Хайде, шефе. Уговори я да не те забърква в това“.

„Лойош, млъкни“.

— Имах предвид себе си, Сетра.

— Е, тя разчита на мен, а аз разчитам на теб.

— Ти разчиташ на…

— По традиция Императрицата разчита на рода Лавоуд точно за това. Точно за това сме създадени. В момента аз съм единствената останала Лавоуд. Е, има още едно лице, но той все още не е готов.

— Лавоуд са създадени, за да се борят с дженоините?

— Лавоуд са създадени, за да се справят със заплахи или потенциални заплахи към Империята, които в основата си не са военни.

— Разбирам. — Помислих малко. — Но си мислех, че Лавоуд са разтурени преди Междуцарствието.

— Така е, но винаги съм смятала, че идеята беше лоша. Императрицата явно е съгласна с мен.

— Аха. Съгласна. Колко мило. И явно Богинята демон също е съгласна с теб. И Алийра е съгласна, и Мороулан. И Тилдра естествено, но тя винаги е съгласна. Тъй че явно всички сте съгласни освен проклетия от Вийра източняк, който всъщност би искал лявата му ръка да се оправи, преди да е направил нещо тъпо.

— Възможно е да имаш избор — каза Сетра. — Но най-вероятно няма да имаш.

— Страхотно. Значи влизаме в играта все едно дали искаме, или не. И какво правим?

— Имаш ли някакви предложения, Влад?

— Как да се оправим с разбеснелите се дженоини? Не, това никога не ми е било специалност.

— В такъв случай може би ще благоволиш да млъкнеш и да ни оставиш да измислим нещо?