Стивън Бруст - Исола

— Аха. Така всичко става ясно — каза Алийра.

Тилдра се намръщи.

— Нека се опитам да го обясня отново.

— Моля — подкани я Мороулан и изгледа кръвнишки братовчедка си.

— Помислете си за тях по следния начин: за нас те са това, което е аморфията за нормалната материя. За тях нашият свят и мястото, където ни държаха в плен, е едно и също място, различава се само в състоянието на битието. Аз… — Гласът й заглъхна.

— Извинявам се, но това изобщо не го разбирам — заяви Мороулан.

Зарадвах се, че не съм единственият.

— Некромантката — каза изведнъж Сетра.

— Ах! — възкликна Тилдра. — Да.

Дори само споменаването на името ми обясни донякъде положението — имахме си работа с толкова засукани неща, че нормални хора не можеха да ги разберат.

— Не съм сигурна, че ще го преживея точно в този момент — каза Алийра.

Помислих да подхвърля забележка за деликатните й чувства, но благоразумието надделя. Повечето остроумия ги споделям с Лойош и с вас, тъй че се надявам да го оцените. Лойош обикновено не го прави.

Тилдра обаче прие репликата й сериозно.

— Случаят изисква настройка на мисленето, каквато по природа не притежаваме. Започнах да го долавям още когато изучавах езика им, но не го разбирах напълно, докато не поговорих с тях. Да, Некромантката непременно ще разбере тези неща и съм сигурна, че ще ги обясни по-добре от мен.

Мороулан се окашля.

— Не допускам, че би могла да обясниш, хм, практическите последствия.

— Мисля, че аз мога — заяви Сетра Лавоуд.

Погледът, с който я удостои Тилдра, беше изпълнен с благодарност. Аз междувременно си помислих: „Чакай малко; как Тилдра е разбрала всичко това, а Сетра — не?“

Тя отговори на въпроса, преди да съм решил дали искам да го задам на глас.

— Това, което казваш, Тилдра, обяснява много неща, които почти бях разбрала. Да. Обяснява защо получиха достъп до Дзур планина, когато го направиха. Не е било, както си помислих тогава, провал в обикновената ми защита, нито в магическата. Било е атака от посока, която не съм очаквала, защото, ако ми позволиш, просто не знаех, че посоката съществува.

Тилдра кимна.

— От тяхна гледна точка става дума за предефиниране на защитите ти.

— Да.

— Добре — намесих се аз. — Страхотно. Вече разбирам всичко.

— На практика — каза Сетра, все едно че изобщо не беше ме чула — това най-малкото обяснява странното поведение, което сте забелязали, докато сте били в плен. В частност мястото, в което ви държаха, е било, както ти се изрази, единственото място, което имат. Светът е единственият свят, сградата е единствената сграда, стаята — единствената стая. В този смисъл те са били там през цялото време. Не сте ги виждали и не сте ги чували тогава, когато вниманието им е било съсредоточено другаде. Те…

— Глупости — изтърсих аз.

— Моля, Влад? — каза Сетра. Предполагам, че не беше свикнала да се обръщат така към нея.

Повторих си репликата и натъртих:

— Все ми е едно дали го смятат за място, за състояние на ума или за каквото там го смятат. Те са реални същества. Имат тела. Имат места, в които са тези тела.

— Какво по-точно имаш предвид, Влад? — попита Сетра. Явно проявяваше учтивост, опитвайки се да ме възприеме сериозно.

— Никой не тропосва шепа пленници пред някакъв могъщ предмет, дори да е скрит, освен ако или иска да го видят, или…

Замълчах замислен над следващите си думи.

— Да, Влад? — подкани ме Мороулан. — Или какво?

— Или ако няма избор.

— Как може да… — почна Сетра. — Разбирам. Да, изглежда логично.

Мороулан и Алийра вече се досещаха.

— Тъкмо камъкът Треллан ни задържаше, той беше затворил портала. Да, вече почти го разбирам.

— Почти?

— Ами, трябва му нещо, с което да действа.

— Не мислиш ли, че на онзи свят има достатъчно аморфия?

— О, добре — каза Мороулан.

Сетра ни изгледа поред.

— Аморфия ли? Как е възможно там да има аморфия? Тя възниква само на нашия свят. Не биха могли да дублират условията, при които е възникнала, без, най-вероятно, да унищожат целия си свят.

— Предполагам, че няма бърз отговор на забележката ти, нали, Сетра? — попитах.

Мороулан и Алийра губеха търпение, но Сетра обясни:

— Катастрофата, която създаде Великото море, преди всичко беше резултат от случайни събития, както и от няколко гадни заговора от страна на Вийра и други с нея. Но фактът, че не можа да погълне целия свят, е най-голямата случайност. По самата си природа аморфията не е нещо, което може да бъде удържано. Да я създадеш значи да сложиш край на всичко.