Стивън Бруст - Исола

— Ух. Добре. Просто ще си седя тука, като едно хубаво оръжие, и ще чакам да ме измъкнат от ножницата с тъпия край навън и прочие.

— Добре — каза тя. — Точно това искам.

Не точно този отговор ми трябваше, но реших да се задоволя с него, преди да съм предизвикал нещо по-лошо. Замълчах си, седнал отпуснат и с лявата ръка — безполезно провиснала в скута ми.

— Иска ми се да измислим начин да поведем война срещу тях — каза рязко Алийра.

Мороулан я изгледа.

— След като наблюдението е толкова очевидно, че няма никаква причина да го изказваш, трябва да допусна, че имаш някаква идея за подробностите.

Тя му се усмихна мило и отвори уста да му каже къде точно да си сложи допусканията, но се овладя, хвърли поглед към мен и след малко каза:

— Не. Просто разсъждавах. Не мога да измисля как да го направим.

Мороулан кимна.

— Ако ще си говорим за пожелания, би ми се искало да ги разбирахме по-добре.

— Имам няколко предположения за тях — каза Алийра. — Основават се на това, което преди малко преживяхме, както и на това, което разбрах от Сетра и майка ми.

— Добре, продължавай — подкани я Мороулан.

Сетра се надвеси над масата, цялата слух. Аз се направих на отегчен от цялата работа.

— Първото ми предположение е, че каквито и да са далечните им планове, първата им цел е Вийра. Знаем, че тя им е враг още от първия миг на съществуването си и че всичко, което се случи, може да бъде видяно по този начин — дори глупавият им опит да убедят Влад да я убие може да е второстепенна заблуда или пряк опит да го убедят да го направи.

— Да — заяви Сетра. — Съгласна съм с аргументите ти. Продължавай.

— Добре — каза Алийра. — Второто ми предположение е малко по-дръзко.

Мороулан измърмори нещо под носа си.

— Убедена съм, че втората им цел е Глобусът — заяви Алийра.

Сетра се размърда.

— Камъкът Треллан?

Алийра кимна.

— Най-добрият начин да атакуват Глобуса е с устройство със сходни свойства.

— Тогава защо позволиха да го видим? — попита Мороулан.

— Мислиш, че са ви позволили? — намеси се Сетра. — Смятах, че сте успели да проникнете през илюзиите им и сте го видели въпреки тях.

— И аз си помислих същото. Но ако камъкът Треллан е важен, защо при толкова места във вселената ще го сложат близо до нас, с илюзии или без тях? Всъщност — продължи той — от такива неща буквално гъмжеше наоколо. Твърде много съвпадения. Твърде често се налагаше да се питаме: „Защо го правят това?“ През цялото време, от това, че поискаха Влад да убие Вийра, че нищо не предприеха, когато Влад ни счупи прангите, и че нищо не предприеха, докато той освобождаваше себе си и Тилдра, а после позволиха да видим камъка Треллан и…

— Милорд Мороулан — каза изведнъж лейди Тилдра.

Той млъкна и се обърна към нея. Беше я забравил като всички нас. Очите й леко се бяха разширили.

„Този поглед ми е познат, шефе. Току-що се е докопала до нещо. Ти изглеждаш точно така, когато най-сетне се сетиш за очевидното“.

„Ти откъде знаеш как изглеждам? Ти си на рамото ми“.

„Имаме си начини“.

Тилдра междувременно беше вдигнала пръст, молба да я изчакаме, и кимаше мълчаливо, докато наместваше нещата в ума си. После каза:

— Ако ми позволите да изразя мнение.

Мороулан кимна нетърпеливо.

— Мисля, че може би не разбираме дженоините.

Той се изсмя.

— Това едва ли е новина, скъпа Тилдра.

Усмивката й се появи и изчезна като глътната на екс чашка сливово бренди, след което тя каза:

— Преди години научих нещо за дженоините. По-точно за езика им. Сигурна съм, всички сте наясно, че езикът съдържа ключа към мисленето на една култура. И, разбира се, човек не може да прекара дълго време в такава знаменита компания като милорд Мороулан, Сетра Лавоуд и боговете, с които те влизат в контакт от време на време, без да научи повече. А и говорих с тях.

Замълча. Зачудих се дали беше усвоила това чувство за драматизъм от Мороулан, или той я беше наел заради него.

— Когато човек говори за място, говори с термини, които за тях са безсмислени. Те притежават понятие за „място“, но го използват в математиката си, не в ежедневния живот.

— Е добре, заинтригува ни — каза Алийра.

— Чувала съм — включително от теб, Алийра, — някои да казват, че дженоините са дошли в нашия свят от друго място. Това не е напълно вярно. Аз… моля да ме изтърпите, не е лесно за обяснение. — Тилдра се поколеба. — Най-ясният начин да се изрази е, че те не се движат като нас, нито стоят неподвижно като нас. Онази стая, в която ни държаха в плен, в някакъв много важен смисъл е единственото „място“, което те имат. Най-малкото — така, както ние бихме използвали термина „място“. Светът, който двамата с Влад проучихме, за тях е същото място като стаята. Когато разбихме магията, пречеща ни да видим някои неща в стаята, стореното от нас беше равно на излизане от стаята и проучване на други места в структурата. Когато излязохме физически от стаята, за да разгледаме света извън тази стая, ние, от тяхна гледна точка, пътешествахме духовно. Е, това не е съвсем точно — изразът не е съвършен, но е нещо подобно.