Стивън Бруст - Исола

Алийра сви рамене.

— Така или иначе успяхме, при това без големи щети. Това е важното.

Погледнах пострадалата си ръка и понечих да възразя на онова с „без големите щети“, но замълчах.

— Не — заяви Мороулан. — Важното е, че Влад, колкото и добри да бяха намеренията му, въвлече сили, които не разбира и които не може да контролира, и за малко щеше да ни убие.

— Съжалявам — отвърнах. — Но в момента идеята ми се стори добра.

— Идеята беше добра — каза Алийра. — И освен това беше необходимо, след като ударът на братовчед ми срещу дженоинито бе толкова тромав…

— Не беше тромав — възрази Мороулан. — Беше съвсем достатъчен, или щеше да е, ако дженоинито не бе успяло да го блокира, както блокира и твоя, впрочем. Даже по-лесно, подозирам.

— Не бих казала — отвърна Алийра. — Всъщност, доколкото помня, ти закъсня с…

Почваше най-лошата част, а бях твърде отпаднал, за да стана и да напусна.

— Не бих казал, че закъснях — върна й Мороулан. — По-скоро ти…

— О, престанете — намесих се аз, но не ми обърнаха внимание.

— По-скоро аз какво ? — сопна се Алийра. — Пътедир беше…

— Спрете! — викнах и за миг двамата млъкнаха. Връхлетях в настъпилата пауза точно както Сетра бе връхлетяла с резервите си в пробива в Битката при Брода на Ледената река (всъщност нищо не знам за Битката при Брода на Ледената река, освен че е имало такава и че Сетра е била там; но звучи респектиращо, нали?). Казах: — Не можете ли двамата, поне веднъж, да предложите малко покой на един уморен и пострадал човек? Освен това споровете ви, както винаги, преди всичко са глупави. Мороулан се заяжда с Алийра, защото идолизира Ейдрон и следователно е убеден, че дъщеря му трябва не само да не му отстъпва във всяко отношение, но думите и постъпките й трябва да са точно такива, каквито Мороулан си въобразява, че щяха да са думите и действията на Ейдрон; а пък Алийра, разбира се, идолизира своя голям, могъщ и храбър братовчед Мороулан, и затова кипва всеки път, когато той не съвпадне с образа на Мороулан, който тя си е изфабрикувала в главата. Това е адски глупаво, а го слушам вече повече години, отколкото се полага за краткия живот на един източняк, и вече ми призлява, казвам ви. Тъй че млъкнете и двамата.

Най-сетне се изчерпих.

„Леле, шефе, шашна ме!“

Самият аз бях леко изненадан: не знаех, че ги знам всички тези неща, докато не ги изрекох, и едва ли щях да повярвам, че мога да ги изрека, дори да го знаех. А сега трябваше да си седя и да се чудя дали след всичко, което Тилдра ми беше казала за моята тактичност, най-сетне не съм прехвърлил границата.

Погледнах предпазливо и двамата.

Мороулан беше навел поглед, гузен и може би със смутена усмивка, мъчеща се да избие на сдържаното му лице. Алийра се беше изчервила . Наистина се беше изчервила. Беше толкова забележително, колкото че стъписах Богинята демон. Между другото, не знам как тя реагира на избухването ми, защото се постарах да не я поглеждам.

Мороулан се окашля, понечи да заговори и не каза нищо.

Сетра изпълни тишината с думите:

— Е, приятели, в този случай Влад наистина се нуждае от малко покой. Или поне от по-малко шум.

Мороулан изсумтя в нещо като съгласие; Алийра сведе очи и кимна. Дори не бяха погледнали към мен. Надявах се, че не съм ги накарал да се чувстват прекалено неудобно. От друга страна, надявах се, че съм.

Преди да стане още нещо, се обърнах към Тилдра и казах:

— Радвам се, че оцеля.

— Да. Оцелях. Благодаря ти.

— Я кажи какво точно им казваше, когато направих каквото направих и предизвиках цялата бъркотия?

Тилдра се изкикоти.

— Намекнах им, че по-лесно ще устоят на ефекта на аморфия, ако пуснат Мороулан и Алийра.

— О? Само това?

— Почти.

— О?

Лейди Тилдра се изчерви.

— Предпочитам да не го казвам, ако не възразяваш.

Усетих как веждите ми се вдигнаха. Първо Алийра, сега и Тилдра. Какво ставаше с Империята? Мороулан се изкиска и каза:

— Една навременна и добре избрана обида може да извади от равновесие всеки. Не знам какво точно можа да обиди един дженоини толкова, че да наруши концентрацията му, но не се изненадвам, че Тилдра го знае.

— Тилдра? — смъмрих я аз. — Беше ли учтиво?

— Беше уместно — отвърна тя.

Мороулан изсумтя.

— Все едно, важното е, че сме живи и на свобода, и че всичко свърши — казах обнадеждено.

Богинята демон се усмихна тънко.

— Свършило ли? Наистина ли мислиш така? Нима си въобразяваш, че това бягство е осуетило кампанията, започната от дженоините? Или че ще се задоволя да ги оставя да продължат да ни създават неприятности, без да предприема никакви противодействия?