Стивън Бруст - Исола

— Всяко от тези неща може да се окаже подходящо, Влад. Смея да твърдя, че има обстоятелства, в които можеш да направиш всяко от тях. Но ти винаги, или почти винаги, си прав в избора си. И това не е въпрос на инстинкт, а на наблюдение, на внимание към детайла и на опит. Подходящото действие означава да преследваш своите цели, без да нанасяш непредумишлена вреда на никой друг.

— Непредумишлена вреда.

— Да.

— Кълна се в циците на Вийра! — възкликнах, забравил за момент, че и тя, и циците й не са чак толкова далече, — бездушна си като Мороулан.

— Да. Предполагам. Или колкото теб.

— Колкото мен? Аз не съм бездушен. Аз съм душата на състраданието, на разбирането и вежливостта.

— Да — кимна Тилдра и ми показа трапчинките си. — Такъв си. Но само когато е подходящо.

Изкисках се.

— Добре. Убеди ме. Всичко е въпрос на вежливост и аз съм олицетворението на такта. Та да се върнем на въпроса кое е подходящото за нас точно сега?

— Нямам представа — отвърна с усмивка Тилдра. — Предполагам, че в момента приятелите ни обсъждат точно това.

Погледнах към тях: бяха събрали глави и потънали в тих разговор.

— Страхотно. Горя от нетърпение да видя какво ще измислят.

— Не се съмнявам, че ще е забавно — каза Тилдра.

— Забавно. Аха. Това ми е първата грижа, когато трябва да измисля как да се измъкна, щом я закъсам.

Тя не ми отговори. Свих рамене, поклоних й се сдържано и се върнах при другите. Щом се приближих, те млъкнаха и вдигнаха глави, все едно че са ги хванали в нещо.

— Е? Стигнахте ли до окончателното решение на всичките ни физически и духовни проблеми? Спасихте ли света, погрижихте ли се за сигурността на Империята и…

— Мисля, че е достатъчно, малки ми източняко — спря ме богинята и ме изгледа така, че трябваше да поставя под въпрос уверенията на Тилдра. Въздържах се да свия нагло рамене в отговор на въпроса.

„Как мислиш, Лойош? Дали съм самата душа на такта, дискретността, доброто възпитание и вежливостта?“

„А аз да ти приличам на трикрака тиаса?“

„Само проверявах“.

— Решихме — каза Вийра, — че ако дженоините не бъдат достатъчно учтиви да се появят и да ни принудят да действаме, ще ги атакуваме ние.

— И за това беше нужна цялата тази сериозна дискусия?

— Да.

— Аха. Хм. Не знам защо подозирах, че ще стигнете до това. Някакви детайли уточнихте ли вече?

— Не всичко.

— Хубаво. Тоя път как ще нагласите да ме убият?

— Този път може и да успеем — каза Вийра.

— Доста късмет ще ви трябва.

— Опитваме се да се свържем с Некромантката — каза Мороулан. — Надяваме се, че тя…

— Некромантката!?

— Да. Надяваме се…

— Чакай малко. Толкова мощ сте събрали тук — ти, Алийра, богинята, Сетра Лавоуд. Не стига ли? И Некромантката ли трябва да забъркате в това? Какво ще кажете за Императрицата, да ме вземе Вий… такова.

Мороулан изчака да свърша с излиянието си и заговори отново:

— Опитваме се да се свържем с Некромантката. Надяваме се, че тя може да намери дженоините и да измисли начин да се доберем до тях. В момента проблемът ни е да се свържем с Некромантката.

— Ама защо изобщо ви трябва Некромантката? Защо не накарате Алийра да го направи?

— За какво говориш, Влад? — попита тя малко нетърпеливо.

— За Пътедир.

Всички ме зяпнаха.

— Пътедир — повтори Алийра.

— Проклятие! — изруга Мороулан.

— Как не се сетих за това? — каза Вийра.

— Аз как не се сетих за това? — каза Алийра.

— Пътедир — повтори Мороулан.

— Добре, добре, аз съм гений. Вече го измислихме. Можем ли да го почваме каквото там ще се прави?

„Не познавам друг толкова нетърпелив да го убият, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

— Да — каза богинята. — Мисля, че можем „да го почваме“, както се изрази. Алийра, оръжието ти.

Щом тя го извади от ножницата, неволно отстъпих крачка назад, защото забелязах нещо странно.

В краткия си живот толкова пъти съм се оказвал в близост до моргантски оръжия, че не ми се мисли. Същото е в сила и за Велики оръжия. Бях, да не кажа свикнал, но поне запознат с гадното и ужасяващо чувство, предизвиквано от присъствието им — нещо като духовен еквивалент на това да намериш пресечено мляко в каната си, съчетано с усещането, след като се събудиш от сън, в който дзур ти е блокирал изхода на пещера, а наоколо ти пълзят усойници. Но странното беше, че изведнъж осъзнах, че Пътедир е някак по-различен от Чернопрът. Не че усещането изобщо беше приятно, ако ме разбирате, но все едно че долавях някаква индивидуалност, излъчваща се от оръжието. Най-странното може би беше, че изобщо не го бях забелязвал преди, не знам.