Стивън Бруст - Исола

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи тази работа с немисленето. Но точно в този момент наистина не исках никакви разсейвания, защото ако планът на Мороулан се получеше, нещата тепърва щяха да станат интересни. Опипах сабята на кръста си, понечих да проверя за камите си, но си спомних, че повечето от тях лежаха на парчета из стаята. Ръката ми неволно докосна канията на моргантската кама, която още беше с мен; върна се отново на дръжката на сабята и остана там, все едно че съм готов бързо да я извадя — все едно че съм готов за действие. Мороулан сигурно щеше да се впечатли, ако ме беше погледнал през рамо. Дженоините — ако се появяха — сигурно щяха да видят колко съм готов за действие и щяха да умрат от страх.

— Улавям нещо — промълви Алийра. — Отваря се. — Забелязах ръцете й, които вече стискаха камъка много силно. Пръстите й бяха побелели. Вгледах се за някаква промяна в самия камък, но не забелязах нищо.

— Хайде, Влад — подкани ме Мороулан с онзи тон, когато се мъчи да овладее емоциите си — много често всъщност.

Кимнах, въпреки че не можеше да ме види, и започнах много тихо призивното си заклинание към Вийра. Беше едно от старите, от първите, които бях научил в живота си, и тук няма да го повтарям. Отначало изпълнявах само жестовете, но скоро усетих присъствието на Мороулан и през него, после през това на Алийра, улових посоката, в която — ами, насочих усилията си. Редях стиховете отново и отново, опитвайки се да доловя някакъв отклик или поне да усетя, че продължавам по верния път.

Странни са нещата, които съм правил в главата си. По един или друг начин точно там е цялата магия; това „вътре“ е цялата магия и точно затова е магия — държиш се с това, което е побрано в черепа ти, като с някакъв свят, в който можеш да вървиш, свят, изпълнен с предмети, с които можеш да боравиш; същества, с които можеш да общуваш; гледки, които можеш да наблюдаваш. Тази частица вещерство е като малък планински ручей и стъпалата ти газят и цопат през него. Тази частица чародейство е лост, с който можеш да обърнеш камъни, и ти пъхтиш и се потиш, докато камъкът не се задвижи, и изпитваш задоволство, щом го видиш да се търкаля по склона на някакъв хълм. А призивните слова бяха приказка с Богинята демон, която имаше съвсем бегла и случайна връзка със съществото, което бях срещал и което понякога ми беше помагало, беше ме използвало и ме използваше за цели, които едва можех да си въобразя.

Разговорът беше съвсем едностранен — можеше ли да бъде иначе, след като беше творение на моята същност? Едностранен, и при все това (точно тук е магията), изглежда, бе постигнал нещо, защото докато стоях в онзи свят, чийто въздух едва можеше да се диша, в онази стая, чието съдържание беше почти непонятно, вършех с главата си неща почти неописуеми и усещах връзката със самия себе си на почти непреводим език, ето че пред истинските ми очи се появиха смътни червени и златни искри, породени от нищото, които заблещукаха за миг, преди да добият очертания, очертанията да станат плътни и да се превърнат в самата Богиня, която се появи изправена, висока, с кисела гримаса и каза:

— Е, тук съм. Сега трябва да ми кажете: вие предатели ли сте, или глупаци?

Всякакви отговори ми дойдоха на ума, но успях да ги премълча. Щеше да е по-забавно да оставя Мороулан и Алийра да се оправят с нея.

Богинята се издигаше високо над Мороулан и го гледаше гневно отгоре. Той си беше надянал маска на високомерие и не изглеждаше особено впечатлен от гнева й. Ако беше поза, играеше я добре, а ако не беше, значи притежаваше забележителна самоувереност. Или беше пълен глупак — нещо, което подозирах от години. Или просто беше Господар на дракони, което общо взето е същото. Каза й:

— Вярваш ли, че те са замислили всичко това, Вийра? Че са искали да се появиш тук? Чудесно. И какво? Сетра вярва…

— Сетра — произнесе презрително богинята.

Никога не ми беше хрумвало, че някой би могъл един ден да произнесе „Сетра“ презрително. Това можеше да мине за най-големия шок за деня. Мороулан сви рамене. Алийра каза:

— Извинявай, ако ти създадохме неудобство, майко, но взе да ни омръзва да чакаме тук.

— Въпросът не е в удобството, скъпа. Въпросът е, че им позволихте да ме привлекат на място, където могат да ме унищожат.

— Почти — каза Мороулан. Зяпнах го за секунда; мъчех се да схвана във връзка с какво го каза и реших да не опитвам.

— Аз няма да им позволя — заяви Алийра.