Стивън Бруст - Исола

— Е, да чуем — подканих я.

— Съвсем просто е. Камъкът Треллан ще ни позволи да преминем през онова, което блокира…

— Не — прекъсна я Мороулан.

— Защо не?

— Няма да го направим така.

— О? Нима? Моля те, обясни ми тогава как ще го направим? — Иронията се изля от устните й на пода и изпълзя чак до краката на Мороулан.

Очите ми се завъртяха от само себе си. Тръгнах към другия край на стаята, за да не чувам. Отдавна ми беше омръзнало да слушам как си викат Мороулан и Алийра. Установих, че е едно от нещата, които не са ми липсвали, въпреки че дрязгите им никога не са ме притеснявали кой знае колко. Зачудих се дали дългият ми живот в самота не ме е направил по-малко търпелив към дребни неприятности.

„Не, шефе, само те е направил по-самовглъбен“.

„Хайде млъкни“.

„И нетърпелив също“.

Изръмжах му психично и седнах до стената. Мороулан и Алийра след една-две реплики тръгнаха към вратата, която бяхме открили с Тилдра. Предполагам, бяха решили, че като ще се карат, могат през това време да проучат разказа ни.

Тилдра дойде и седна до мен. Казах й:

— Каквото и да стане, за мен беше удоволствие, че можах да си поговоря с теб.

— Благодаря, Влад. И аз изпитвам същото.

Зачудих се дали наистина е така. Това му е трудното с исола — никога не можеш да си сигурен какво изпитват. Драгарите сигурно не ги притеснява да не знаят какво изпитва някой, но с нас, източняците, не е така. Зачудих се също дали Тилдра щеше да се притесни, ако знаеше, че когато наистина харесва някой, този някой непрекъснато трябва да се чуди колко е искрено и колко е показно.

След малко Мороулан и Алийра се върнаха през вратата, дойдоха при нас и Мороулан заяви:

— Така. Вече имаме план.

— Това му се вика късмет — въздъхнах аз.

Той присви очи, но явно реши да го пропусне. Толкова по-добре за него.

„Влизаш в обичайното си настроение, шефе. Нали?“

Изсумтях наум на познайника си, а Мороулан каза:

— Сега ще опитаме нещо с камъка Треллан. Ще…

— … го използвате, за да пробиете онова, което ти пречи да отвориш портала?

Той затвори очи и отново ги отвори. После бавно ми обясни плана. Едната вежда на Тилдра леко трепна, а очите на Алийра станаха сини. Накрая Мороулан попита:

— Някакви въпроси?

Не знаех откъде да започна с въпросите.

— Откъде ви хрумна точно тази идея?

— Отчасти заради вашата река от аморфия. Фактът, че я имат, променя всичко. И нещо повече: това — убеден съм — е във възможностите ни.

Изсумтях и промърморих:

— Ако имаш тояга, трябва ти само капачка на коляно.

— Моля?

— А, нищо. Джерегска шега.

Той ме удостои с презрителен поглед и се обърна към лейди Тилдра.

— Наясно ли си с ролята си?

— Да, милорд.

— Алийра?

Тя завъртя очи и Мороулан го прие за потвърждение.

— Да започваме тогава.

„Не попита дали ти си готов“.

„И аз нямаше да попитам“.

Мороулан зае позиция до камъка Треллан и надвисна над него като гъска над гъсетата си. Алийра застана пред камъка, вляво от Мороулан, опря дланите си на него и го заопипва все едно, че търсеше места за хващане. На този етап двамата с Тилдра останахме назад, да не пречим, и само наблюдавахме. Ръцете на Алийра се успокоиха и тя кимна. Мороулан облиза устни. Този жест го познах: самият аз често съм бил в подобно положение — преди да пробваш нещо трудно и малко страшно.

Понякога Мороулан прилича почти на човек. Опря ръцете си на камъка до тези на Алийра и каза:

— Така. Долавям нещо.

— Да — потвърди тя.

Не можех да видя лицето й, но виждах стегнатите мускули на гърба й. При Мороулан бяха мускулите на челюстите. Работеха. Беше приятно да го види най-после човек. Смълчаха се — предполагам, че се бяха свързали психически. Двамата с Тилдра чакахме търпеливо да свършат. Или по-точно Тилдра чакаше търпеливо, аз само чаках. След малко стъпалата почнаха да ме болят — да стоиш на едно място боли повече, отколкото когато вървиш. Размърдах крака и хвърлих поглед на Тилдра, но тя наблюдаваше работещите магьосници.

Изведнъж, без никаква видима причина, жилките в камъка засияха — не много, човек трябваше да напрегне очи, но се виждаше — като жълт фосфор, ако можете да си го представите. Мороулан каза:

— Така. Влад, приготви се.

— Готов съм — отвърнах и не беше съвсем лъжа. Пуснах Маготрепача да се изсипе в ръката ми и усетих много лека, едва доловима вибрация в него, сякаш изгаряше от нетърпение.

„Шефе…“

„Не сега, Лойош. Не искам да мисля за това“.