Стивън Бруст - Исола

— Но — продължи Мороулан — все пак искам по някакъв начин да я премахнем. Този камък може да се окаже много полезен. И сигурно още няколко неща тук може да се окажат полезни. Имаш ли някакви идеи, братовчедке?

Братовчедката поклати глава. После лейди Тилдра се окашля; разговорът замря и всички се вторачихме в нея. Щеше да е ужасно досадно, ако беше спряла с окашлянето, но тя каза:

— Възможно е самият камък да помогне.

Алийра се намръщи.

— Не те разбирам. След като дори не можем да го видим? — Беше много по-учтива, отколкото ако трябваше да зададе въпроса на Мороулан. Или на мен.

— Влад може да го види — каза Тилдра.

Мороулан се навъси.

— Въздухът тука, изглежда, забавя мозъка ми. Права си, разбира се.

Този път се окашлях аз — ефектът не беше като при Тилдра.

— Ъъъ… какво точно включва това?

— Нищо, което не си правил досега — каза Мороулан.

— Хе. Много неща не съм правил досега.

— Трябва да ми позволиш да видя през очите ти. Заклинанието е съвсем просто, както помниш.

— Да, знам. Но тук няма чародейство. Можем ли да го направим с чиста психична енергия?

— Не достатъчно добре. Но не се и налага.

— О? Без чародейство какво можем да използваме за връзка?

Вместо отговор той извади Чернопрът. Присвих се инстинктивно от покушението над ума ми — онова усещане, нещо между слух и мирис, за гладен звяр; усещане, което сигурно се беше вградило в мен на някакво ниво на инстинкт или още по-надолу, което ме караше да почувствам лепкавата пот под мишниците си и колко трудно е да се диша, и от него стаята, колкото и голяма да беше, изглеждаше съвсем тясна.

Изведнъж престана да ми е забавно и казах:

— Бих предпочел да не пипам меча, ако е все едно за теб.

Май беше негов ред да му стане забавно.

— Естествено, няма да позволя да го задържиш.

— Виж…

— Не се притеснявай, Влад. Не хапе.

Зяпнах тъмносивото острие, после — отново Мороулан.

— Да де. Не хапе.

— Хайде, Влад.

— Ей сега… Само…

— Направи го.

Вдишах дълбоко, поколебах се, след което бързо пипнах острието, преди да съм се замислил много. Беше малко топло, нещо неприсъщо за метал. И сякаш вибрираше или потръпваше, съвсем леко.

— Хайде, по дяволите, направи го, преди да…

— Стой спокойно, Влад. Трябва да се съсредоточа.

Изръмжах наум.

Лойош помръдна на рамото ми — явно и на него не му харесваше. Не знаех защо и изглеждаше някак безсмислено, но от това не се почувствах много по-добре.

Най-ужасяващите неща в известен смисъл са онези, които ни засягат ненадейно — внезапен шок, неочаквана опасност, разни такива. От друга страна, в това да знаеш, че нещо предстои, да знаеш, че всеки момент ще се случи и да не можеш да го предотвратиш, се съдържа особен ужас. Но има моменти — редки са, но се случва — когато виждаш опасността пред себе си, виждаш как се надига, стягаш се — и изведнъж свършва, преди да ти е останало време наистина да се уплашиш както трябва, още по-малко да изпиташ неудоволствието, че си се уплашил.

Такива работи.

— Така, аз приключих — каза Мороулан.

— Приключи?

— Да.

— Това ли беше? — Още докато задавах въпроса, ръката ми се дръпна рязко от острието, сякаш по своя воля.

— Това беше.

— Ъъъ… стана ли?

Мороулан кимна и се обърна към Алийра.

— Е, братовчедке. Твой ред е.

— Не чувствам някаква разлика — казах аз.

Двамата не ми обърнаха внимание, а Лойош прошепна в главата ми:

„Шефе, разликата трябваше да я почувства Мороулан“.

„Да де, знам“.

Този път Алийра извади Пътедир, но го завъртя към Мороулан — вече нямаше нищо общо с мене, тъй че можех да се отдръпна спокойно. Така и направих.

След малко Алийра се обърна към лейди Тилдра.

— Това ще е по-трудно.

Тилдра кимна и пристъпи напред. Не исках да гледам, тъй че се приближих до Мороулан.

— Е?

— Какво „е“?

— Вече виждаш ли…

— Да.

— Е, и как беше описанието ми?

Той огледа стаята и изсумтя — предполагам, само за да не ми каже „браво“. Тилдра междувременно мигаше начесто, въртеше се на място и се оглеждаше.

— Хубаво. Дотук — добре. По-нататък? — попитах.

Никой не ми отговори пряко, но Алийра погледна към вратата, която вече явно виждаше добре. След това погледна въпросително към Мороулан и той примижа. Беше очевидно, че и на него му се иска да излезе да проучи и че е адски любопитен да види нашата река от аморфия; също толкова очевидно беше, че не смята за редно да го направи точно сега.

— Добре — каза Алийра, която можеше да разбира физиономията му не по-зле от мен. — Ще изчакаме с това. — Отиде до скалата и я заоглежда съсредоточено; ръцете й се протегнаха да я докоснат, спряха се изведнъж, отдръпнаха се и тя се намръщи. — Да. Това е камък Треллан. — Изведнъж се усмихна. Очите й този път бяха зелени и изглеждаха смайващо котешки, и сигурно щях да се притесня, ако не бях вече достатъчно притеснен.