Стивън Бруст - Исола

— Основната идея е съвсем проста: всичко е направено от материя или енергия, което е същото, но в по-слабо организирана форма. Аморфията е противоположното на материята. Пурпурната жилка в онази скала е некрофия. Некрофията е вещество, способно да контролира аморфията и което реагира на човешкия — или източняшки — мозък. Магията е изкуството да се научиш да боравиш с некрофия, както Древната магия е изкуството да се научиш да боравиш с аморфия.

Спря, все едно че е свършила. Хе. Попитах:

— А некромантиката?

— Изкуството да се използва некрофия и аморфия за контролиране на енергийните нива на различните жизнесъстояния.

О, добре. Сега вече разбрах всичко, нали разбирахте.

— А вещерството?

Тя ме изгледа, примига и се обърна към Мороулан.

— Вещерството е нещо съвсем друго — обясни той.

— Аха. Е, добре. Беше полезно. — Преди да реагират, отбелязах: — Не бях чувал досега за некрофия.

— Образованието ти е доста непълно, за съжаление — каза Алийра.

— Вещерството — продължи Мороулан — е процес на разбиране и променяне — колкото повече разбираш едно нещо, толкова повече можеш да го промениш и колкото повече работиш над промяната му, толкова по-дълбоко го разбираш. Магията е процес на съгласуване — нищожните количества енергия, излъчвани от ума, трябва да се съгласуват с Глобуса, който на свой ред позволява освобождаването на енергия, съдържана в Морето от аморфия, и по този начин тази енергия става достъпна, за да се въздейства с нея на света.

— Трябвало е да станеш учител.

Все едно че му мина покрай ушите.

— Скалата, която ни описа, притежава свойството да резонира с аморфията и с нашите умове; по тази причина Глобусът е създаден от нея.

— Добре, това мога да го разбера. Хм. Предполагам, че е рядкост?

— Появява се само като дар от боговете.

— Значи си е рядкост. Има ли съзнание?

— Как би могла да има съзнание?

— Прав си. Глупав въпрос. — Не знам дали долови иронията, но Алийра със сигурност — подсмихна се. Продължих: — Мисля, че вече схващам донякъде как се свързват разните изкуства. Сега на въпроса: защо дженоините ще ни затварят в помещение с това нещо вътре?

Нямаше отговор на това. Мороулан винаги е бил по-добър в разбирането как действат неодушевените предмети, отколкото как мислят други същества. Тук Тилдра се намеси:

— Те не разсъждават като нас. — Понеже беше Тилдра, не я прекъснах и тя продължи: — Те не ни смятат за врагове така, както ние ги смятаме за врагове, нито ни възприемат като заплаха. Безпокоят се да не избягаме така, както някой би се безпокоил да не му излети канарчето от клетката, и се притесняват да не им повредим артефактите така, както някой би се притеснил, че котенцето ще влезе в кутията с бижутата. Вярват, че като запечатат района срещу некромантски портали и ни поставят под въздействието на слаба магия, са направили достатъчно.

Последва миг тишина, после Мороулан се окашля и попита:

— Откога го знаеш това?

— Мисля, че откакто говорих с тях, донякъде. Това, което току-що ви казах, милорд, ми хрумна едва сега. Все още обмислям въпроса и се мъча да разбера, но ми се струва, че те ми говореха — доколкото можах да доловя тона — с тон, с който човек би говорил с, например, канарчето си. Стана им весело, че съм способна да оформя някаква съдържателна мисъл; мислят си, че сме сладки.

— Сладки — повтори Алийра е’Кийрон.

— Сладки — повтори Мороулан е’Дриен.

„Аз съм сладък“, каза Лойош.

— И това не те, ъъъ, притесни изобщо? — попитах.

— Стори ми се интересно — отвърна Тилдра. — Всъщност не го възприех точно по този начин, но оттогава разсъждавам, и това е заключението ми.

— Хм.

— Сладички — каза сладко Алийра.

— Добре — каза Мороулан. — Мисля, че това можем да го приемем. Тогава какво правим?

— Как какво? Убиваме ги — каза Алийра.

Мороулан завъртя очи.

— Разбира се, че ще ги убием. Въпросът е как ?

— Мисля. — Гласът на Алийра заглъхна.

Мороулан я подкани:

— Е?

Тя се поколеба.

— Смяташ ли, че ако Влад ни удари с Маготрепача, той ще ни освободи от илюзията?

Мороулан се намръщи замислено. Представих си как ще шляпна хубаво двамата по веднъж и едва сдържах усмивката си, но след кратък размисъл той заяви:

— Смятам, че ще е по-малко вероятно да премахне илюзията, отколкото да развали много от нещата, които носим по себе си, ако ме разбираш.

Алийра кимна. Е, добре. Бездруго нямаше да ми достави удоволствие да удрям Тилдра.