Стивън Бруст - Исола

Погледнах ги през рамо. Гледаха мен, не камъка.

„Не го виждам, шефе“.

„Не се учудвам“.

— Ей там — продължих, — до стената има няколко големи глинени съда, със зелени и черни геометрични фигури под гърлата. Високи са почти пет стъпки и… — Отидох до тях. — Единият сякаш е пълен с пясък, друг с пепел, този — не знам — прилича на вода, но не бих заложил на това, а последният е с нещо като много малки раковини.

Завъртях глава.

— По-нататък — ето там — е вратата, която намерихме двамата с Тилдра. Сега се вижда съвсем ясно.

Мороулан и Алийра я погледнаха. Тя сви рамене и каза:

— Да, наистина намерихме една врата там.

Обърнаха се отново към мен.

— Друго какво? — попита Мороулан.

— Всички рафтове са пълни.

— С какво?

— Онзи там е с оръжия. Искам да кажа с разни неща, които явно са оръжия — поне на мен ми приличат на оръжия. Мечове, ножове, ками, копия, пики. Такива неща. Трябва да са поне стотина. Онзи там е пълен с… жалко, че не можете да го видите… пълен е с кристали. Някои са големи колкото нокътя ми, други колкото юмрука ми, други — колкото пъпеш. Малко ме плашат. А цветовете варират от бледорозово до тъмночервено, почти до черно. И двата големи са черни на цвят. Както казах, изглеждат малко страшно.

Окашлях се.

— На рафта ей там, в другия край, има непознати за мен предмети. Повечето са от метал, с много странна форма — нещо като колела, съоръжения със занитени части, някои — с кожени ремъци или нещо такова. Някои ми напомнят за странния предмет на Сетра. Склонен съм да допусна, че са някакви магически устройства, но не знам. Не бих пипнал никое от тях. А на последния рафт, този там, предметите са още по-странни, но между тях разпознавам пранги.

— Така — продължих. — Толкова за рафтовете. Всички стени са боядисани на шарки черна боя, на нещо като сиво-син фон. И фигурите са, хм, може би магически. Геометрични форми. Стените са покрити с тях от горе до долу и между тях са надраскани разни символи. Мога да ви ги нарисувам, ако искате.

— Да — каза веднага Алийра и в същото време се обади Мороулан:

— По-късно, може би.

Изсумтях.

— Освен това има по една маса в двата края на помещението, със столове. Всички са от метал и много по-големи от тези, които използваме ние. А иди, че го разбери, а? О, и таванът изглежда също като преди, само че по него има повече осветителни тела, отколкото си мислех.

— Е, това е — приключих. — Явно са направили нещо с главата ми през последните — колко? Осем часа? — иначе нямаше да мога да видя всичко това. На вас оставям да решите, умни хора, дали съм вкаран в илюзия, или всички вие сте заблудени. Ако заложим на мнозинството, бих предположил, че на мен ми се привиждат разни неща. Налице е и фактът, че двамата с Тилдра така и не се спънахме в някое от тези неща. И фактът, че не мога да си представя защо ще бъркат в главата ми, за да мога да видя това, което в действителност е тук. Възможно е да са направили и други неща, за да им изпълня плановете. Но не желая всички да се възхищавате колко съм спокоен, хладнокръвен и сдържан, докато обсъждате факта, че са бъркали в главата ми. Е, ваш ред е.

Алийра се обърна към Мороулан:

— Мен най-много ме интересува камъкът.

— Да. Не ти ли звучи познато?

Тя кимна. Почувствах се пренебрегнат. Лойош ме близна по ухото. Тилдра дойде и застана до мен, без да казва нищо и без да ме поглежда, но беше мило от нейна страна.

— Струва ми се, че трябва да ме изключите от плановете си — казах кротко.

— Имаш ли чувството, че са бъркали в ума ти?

— Не.

— Или сондирали?

— Не. Но изглежда вероятно, нали?

— Възможно е. Но по-вероятно изглежда някой да е омагьосал очите ти и сега магията да е премахната.

— Разбира се. Но защо? И впрочем, как?

Тя поклати глава. Междувременно Мороулан и Алийра бяха приключили разговора си. Той се обърна към мен:

— Влад, няма да ти казваме плановете си, докато не сме сигурни дали са бъркали в ума ти.

— Ей! Знаеш ли, че идеята не е лоша. Трябваше сам да се сетя.

Отвърна ми с мороуланския си поглед. Отидох до стената и седнах. Нямах желание да използвам дженоинските мебели.

„Е, Лойош. Знаеш как го правим това“.

„Точно сега ли, шефе?“

„Точно сега“.

Алийра се приближи.

— Влад, чудех си, онзи камък, който ни описа, има ли някаква…

— Не сега, Алийра. Зает съм.

Тя ме изгледа с вдигната вежда — сигурно си помисли, че се шегувам.

— Изследват ми ума. Няма да отнеме повече от няколко минути.

Алийра се озърна към джерега, поклати глава и ме остави на мира, за да си продължи приказката с Мороулан. Опрях глава на стената, затворих очи и се помъчих да не мисля за нищо. Никога не съм бил добър в немисленето за нищо.