Стивън Бруст - Исола

— Къде са те? — попита Алийра.

Свих рамене.

— Забравиха да кажат къде отиват, когато си тръгнаха. Всъщност забравих да ги попитам. Бях позадрямал в този момент, доколкото помня. А, между другото, Мороулан, любопитен съм дали получаваш някакъв данък от Дзур планина?

— Влад — отвърна Мороулан, — имаш ли изобщо представа какво трябваше да направим, за да се върнем тук? Само докато намерим мястото, още повече да проникнем, Некромантката трябваше дванайсет часа да измъква спомени от Чернопрът — не знаеше, че се пазят. След това…

— Колко време изтече във вашия свят?

— Не много. Два дни. Два много натоварени дни, бих добавил.

Кимнах.

— Тук — няколко часа. Малко храна да сте донесли? Пастърмата и шунката нещо се повмирисаха.

Мороулан и Алийра се спогледаха.

— Не. Съжалявам.

— Тогава май ще е по-добре да тръгваме.

— Да. Това е идеята — каза Алийра. Мороулан се мръщеше съсредоточено — искаше ми се да повярвам, че прави каквото трябва, за да ни измъкне.

— В смисъл, стига дженоините да са навити да ни пуснат. Мислите ли, че са навити?

— Вероятно не. — Господарят на Черен замък изведнъж вдигна глава. — Но сме подготвени за тях, ако се опитат да ни спрат. За жалост, порталът пак се затръшна. Ще се опитам да го отворя. — Отново видях, че държи тънкия си черен магьоснически жезъл. Този път забелязах нещо: синия пръстен, който винаги носеше на лявата си ръка, вече го нямаше, а бях напълно сигурен, че само допреди миг си беше на мястото. Добре, фокусът беше добър, блясък някакъв имаше в него. Блясъка винаги мога да го уважа, стига да не пречи на практичността.

Вгледах се в Мороулан, все едно че го виждах за първи път; всичко, което ми бе разказала Тилдра, бръмчеше из главата ми. Ейдрон? Определено беше много по-сложен, отколкото си го мислех. Изведнъж ми хрумна дали двамата със Сетра не са били любовници. Виж, това беше интересна мисъл и сигурно щях да се връщам към нея в някоя от многото си студени нощи — стига, разбира се, да ми позволяха да имам много студени нощи.

Което изведнъж ме върна към настоящето.

— Сетра е в играта, нали?

— Да — отвърна Мороулан. — И е в Черен замък, в Кулата. Чака да ни помогне.

— Сигурен съм, че знае, че помощта й най-вероятно ще е недостатъчна или ненужна.

— Да.

Усетих, че съм се намръщил, а стомахът ми изръмжа да ми напомни как се чувства и той.

— Стана! — каза изведнъж Мороулан. — Насам, бързо.

На шест стъпки зад него нещо сияеше във въздуха с цвета на злато.

— Дотук добре — каза Алийра. — Да побързаме: порталът няма да стои отворен вечно. Тилдра, ти първа. Бързо, Влад.

„Закъсняха, шефе“.

„Така изглежда“.

Тилдра пристъпи към нея.

Нещата понякога се оказват толкова на ръба — аха-аха да стане това, или съвсем за мъничко — онова; едното и другото, клатят се на везните така, че сякаш има миг, в който се случват и двете и не се случва нито едното, и виждаш съвсем ясно всеки от двата пътя, като псиотпечатък, задържани на място от силата на взаимното изключване. Понякога животът — твоят или на някой друг — зависи от решения, идващи с шепот, на косъм, с частица от дъха, с избора да поемеш по единия път или по другия. Имаш ли силата на волята да направиш онова, което знаеш — знаеш, — че е правилното, или апетитът ти ще надделее над този миг? Ще позволиш ли мигновеният гняв да отприщи езика ти и да отвори рана, която никога няма да се изцери, или ще успееш да го удържиш достатъчно дълго — едва за частица от секундата, — за да се спасиш?

Понякога е съвсем на ръба.

Пристъпих напред и…

… докато стъпката ми заглъхваше, почти чух…

… безкрайно разтеглен миг, нищо не се случва, безкрайно говорене, но прекалено бързо…

… изведнъж осъзнах…

… гласове, шепнещи в тишината, и тишина, която не го нарушава…

… стъпало, което се спуска почти едновременно на едно място и на друго… заема две места наведнъж, но нали точно това е движението…

… че Лойош вече не е с мен. Още преди да…

… само усещането, без да можеш да разбереш откъде произтича, освен…

… целият живот е движение, да си тук и там в едно и също време, или тук и там едновременно, или да отричаш времето, или мястото…

… разбрах, че обкръжението ми се е променило, че не знам къде съм, че…

… че произтичаше от себе си, ако такава отлика е валидна без време и място, откъдето да произтича, а гласовете…

… което трябва да е никъде, а никъде е…

… знаех, че Тилдра, Алийра и Мороулан бяха преминали, докато аз се хвърлях…