Стивън Бруст - Исола

Тя ме послуша.

Другият номер беше дреболията със заклинанието.

Не е кой знае какво. Съвсем просто заклинание всъщност — добре е описано в книгата. Трябва само да привлечеш силата през връзката си с Глобуса…

Мда.

Тук беше трудното. Целият проблем с „връзката с Глобуса“. В момента ми липсваше.

Отляво обаче имаше алтернативи, стига да си готов да рискуваш взаимодействие със свободна, сурова аморфия. А такава случайно имах подръка.

Зяпнах потока.

Знаете ли колко е трудно да се гледа вода? Да я видиш, докато тече покрай теб? Виждаш пяна, или въртопчета, или вълнички, или гребени на вълни, или коритото може би, или може би отражението на повърхността, но е много трудно да видиш самата вода. Още по-трудно е, когато всъщност не е вода, а аморфия, квинтесенцията на безформието; трудно е да видиш безформеното, защото това, което можем да видим, е форма. Пробвайте го някога, ако до вас тече суров хаос; едновременно е твърде много и твърде малко да го уловиш.

Но продължавах да се опитвам, вторачен в и покрай едва доловимо променящия се цвят, и упорито отказвах да повярвам на формите, които умът ми се опитваше да наложи над безформеното. И накрая — не знам колко продължи — започнах да прониквам в него. Магьосниците, които прекарват много време в работа с аморфия, твърдят, че всеки такъв опит е стъпка по-близо до лудостта. Ако се съди по Алийра и Мороулан, сигурно е вярно. Но за щастие, не ми се налагаше да стигам много далече — само един малък контакт, достатъчен за едно дребно заклинание.

Усетих как откликна в мен; нещо подобно и в същото време различно от чувството, че заклинанието действа. Вдясно се чувствах в безопасност, удобно и отпуснато, а вляво чувствах, все едно че съм на ръба на пропаст и само една малка стъпка или загуба на равновесие ще ме отпрати долу в безумието.

Това с равновесието е добра метафора, при това вярна, защото докато подготвях заклинанието, се надвесих над потока. Ако се подхлъзнех, смъртта щеше да е по-бърза от всякоя смърт, до която съм се приближавал, но не точно така бих предпочел да изкарам последната си измерима част от секундата.

Смених ъгъла, тъй че въртенето да е не успоредно, а по-скоро перпендикулярно на потока. Отмерих скоростта — малко повече от секундата за пълен замах. Жалко, че не помнех колко точно трябваше да е тази измерима част от секундата; навремето точно този малък детайл не ме беше интересувал, тъй като не можех да си представя, че някога ще се окажа в това положение. Дали беше около половин секунда? По-малко? Ускорих люлеенето още малко и бавно издишах.

— Почва се — казах високо. — Дръж го това нещо под око, нещо трябва изхвърчи на брега зад мен. — Изпълних, или може би трябва да кажа освободих заклинанието и спуснах ръката си, та шишенцето да цопне в потока.

Първата добра новина беше, че не паднах в него; но и не го бях очаквал.

Втората добра новина беше, че потокът не пръсна към мен; от това се боях, но не можах да измисля добър начин да го избегна.

Третата добра новина беше, че каишката изведнъж олекна в ръката ми и само един поглед ми подсказа, че в края й няма нищо.

Но най-добрата новина беше, че лейди Тилдра извика:

— Видях го! Нещо блесна. Отиде натам!

Проследих сочещия й пръст и пуснах каишката, да не би разни гадни неща да се залепят по нея.

Тревата не беше ужасно висока — само след пет минути го намерих. Пресегнах се и го вдигнах, все едно че изобщо не ме е страх.

Беше приело формата на камъче, съвършено заоблено, и с големината на орех; беше тежко за големината си и имаше мътен оттенък, между синьо и пурпурно.

— Ето го! — извиках и го вдигнах.

Тя се приближи и го огледа, Лойош — също, от рамото ми.

— Чиста аморфия, но във форма, в която може да се използва.

— Щом казваш — каза Тилдра.

— Казвам.

Пъхнах го в кесията, все едно че е нищо и никаква работа.

Тилдра кимна, все едно че е нищо и никаква работа, и попита:

— Добре, Влад. И сега какво?

Добър въпрос. Но вече разполагах с Маготрепач, с могъща моргантска кама, с бучка аморфия, с обучението си на вещер и с вродената си интелигентност. Все щях да измисля как да ги използвам. На глас казах:

— Търпение, да ме цунат по гъза. Отивам да убия нещо.

Тилдра се намръщи.

— Моля?

— Стара джерегска шега. Хайде да се връщаме.

— Къде да се връщаме?

— В затвора ни.

Погледнах я в лицето и реших, че се бори между вежливото съгласие и грубия въпрос дали не съм си изгубил ума. Вежливо я отрязах, преди да й се наложи да избира.