Стивън Бруст - Исола

След повече от миля осъзнах, че чувам нещо — нещо като тихо ръмжене. Беше някак трудно да се локализира, но като че ли идваше отгоре.

„Лойош, каза ми, че не можеш да летиш, но…“

„Мисля, че вече мога“.

„Ами тогава…“

„Тръгвам, шефе“.

Той скочи от рамото ми и полетя пред мен, полетът му беше силен и плавен; повече се плъзгаше, крилете му плесваха само от време на време, почти изящно, може да се каже.

„Хе. Благодаря, шефе“.

„О, я млъкни. Добре ли си?“

„Да, ще се оправя. Трябва само да се плъзгам много и няма да мога да се задържа дълго толкова високо“.

„Няма да ти се наложи. Какво виждаш?“

„Бих казал вода, само че ти твърдиш, че не е, тъй че… чакай малко. Става по-шумна. Някак си…“

„Да?“

„Добре, мисля, че е безопасно. Давай напред“.

„Хубаво“.

Теренът леко се надигна и водата — или каквото беше там — остана на двайсетина стъпки под нас в нещо като клисура, като умален модел на речна долина, със зеленината и всичко останало. Лойош се върна на рамото ми и изминах последните няколко крачки. Ревът се усилваше като че ли с всяка следваща крачка. Скоро стана толкова силен, че трябваше да си викаме, за да се чуем, и някъде по това време го видяхме — водопад, или щеше да е водопад, ако онова, което падаше, беше вода. Определено се държеше като вода — изливаше се през устието и се разбиваше в дъното, някъде на стотина стъпки по-надолу; беше си водопад чак до пръските мъгла, които се вдигаха от него. Устието беше по-тясно от потока, бих казал около трийсет и пет стъпки. „Водата“, по липса на по-подходяща дума, се изливаше с изумителна бързина, за да стигне дъното. Гледах възхитен, както човек се възхищава понякога от природата, въпреки че се колебая да го нарека „природа“ — не вярвах, че това е по-природно от всичко останало, което бях видял дотук.

Падаше величествено. Пенеше се и се вихреше във вира на дъното, преди да продължи по течението. Различавах отделни капчици и виждах как потъват като оловна тежест. Гледах как мъглата се вдига и вихри. И се чудех какво може да е.

Усетих, че Маготрепача на ръката ми се размърда. Съвсем леко — само едно трепване; можеше да е от въображението ми, но не, не беше.

И тогава разбрах.

Вие, разбира се — които сте чули разказа ми дотук и сега си седите удобно и си пиете любимото си вино, и слушате как се лее гласът ми — вие сте се сетили отдавна. И предполагам, че и аз трябваше да съм се сетил. Но едно е да чуеш за него, а съвсем друго — да си до него, да го гледаш, да го чуваш и изобщо да не искаш да повярваш, че гледаш онова, което си мислиш, че гледаш.

— Аморфия — казах на глас, с което го назовах, превърнах го в реалност. Според някои вярвания, свързани с вещерската практика, да назовеш нещо означава да му вдъхнеш сила; според други да го назовеш означава да му наложиш силата си. Това ми приличаше повече на първото.

— Какво? — извика Тилдра.

Наведох се до ухото й.

— Аморфия — повторих с много спокоен глас, все едно че съобщавам нещо маловажно. — Веществото на хаоса.

Тя зяпна, после кимна замислено, наведе се и заговори в ухото ми:

— Да. Прав си. Това е аморфия. Само че контролирана. Отива натам, където дженоините искат да отиде, и прави това, което искат да прави.

Кимнах и се върнахме двайсетина крачки назад, на билото на хълмчето, за да можем да си говорим нормално.

— Не мислех, че аморфията съществува другаде освен при нас.

— И аз — отвърна тя.

Изсумтях.

— Е, и кое е по-страшно според теб — че са създали река от аморфия или че могат да създадат река от аморфия? Или фактът, че дженоините изобщо ни позволиха да видим всичко това?

— Започвам да се убеждавам — каза тя, — че причината да не ни тормозят е съвсем проста — ние сме твърде незначителни, за да се занимават с нас.

— Обидно. Но може и да е вярно. И би могло да обясни защо ни се позволи да видим това — ние просто сме без значение.

Тилдра вдиша през носа си, загледа се към „потока“ и каза:

— А ние се питахме дали тук има магия.

Слушах разбиващия се хаос в дъното на пропада. От мястото си виждахме втурващата се в коритото си аморфия, малко преди да се изсипе надолу. След като вече го знаех — или навярно след като си го бях признал, — приличаше още по-малко на вода; цветът се променяше, докато се мъчиш да се фокусираш върху него, но сега като че ли преливаше между стоманеносиво и нездравословно зелено. И макар да се държеше почти като вода, не успяваше съвсем.

— Да, определено научихме нещо — подхвърлих на въздуха.