Стивън Бруст - Исола

Аморфия. Веществото на хаоса. Според някои — веществото на живота; според други — основният градивен блок на цялата материя и енергия. Не знаех. Не бях магофилософ и определено не бях проучвал древния, забранен и плашещ клон на чародейството, посветен на такива неща.

Веднъж бях използвал аморфия и оттогава бях прелиствал една-две книги на Мороулан, за да избера заклинания, които може да са полезни, но така и не я бях проучвал.

Но я бях използвал веднъж.

Много отдавна, в големия град, докато се мъчех да спася живота на Мороулан (който беше умрял тогава; повече не питайте), изправен срещу няколко магьоснички от Кучешкия патрул — Лявата ръка на Джерег, — се бях домогнал до способности, за които не знаех, че притежавам, бях замерил магьосничките с нещо, а те пък изобщо не подозираха, че мога да го направя.

Да. Бях го направил веднъж.

Оставих този спомен да си потанцува из главата ми, спомних си допира на пода на кръчмата до лицето ми и чувството на отчаяние; желанието да направя нещо, каквото и да е, и взривното изригване на сила, която бях наследил само защото душата ми някога е била много близка с душите на някои идиоти, които си бяха играли с такава сила. В този ден идиотът бях аз и Алийра ме беше спасила, преди да разтворя себе си и цял квартал от Адриланка в основния компонент на цялата материя и енергия, или каквото беше там.

Припомних си този ден, преди много години и отделен от мен с толкова много преживелици, че все едно се беше случил на някой друг.

Само че не бях някой друг. И колкото и да се стараех, не можех да избягам от последиците от това.

„Шефе…“

„Не сега, Лойош. Остави ме да се оправя сам. Твърде много са ъглите, от които може да се погледне това нещо“.

„Добре“.

Ако някой ме попиташе дали познавам Древната магия, можех да му отговоря „не“ с чиста съвест. Наистина не я познавах, по никакъв полезен начин.

Но…

Древната магия е може би най-трудният клон на магията, поне докато се опиташ да ги навържеш всички наедно в нещо, в което да напъхаш и душата си, тъй че да можеш да се наречеш „чародей“, заради съмнителното удовлетворение, което може да ти донесе това. Навремето бях подхранвал у себе си илюзии, че ще изуча магията, както е била практикувана преди Империята, преди Глобуса, преди всичко, което мога да нарека „цивилизация“. Имах някакво начало, дължащо се на случайна връзка в предишния ми живот. Зарязах ученето много рано, не само защото се оказа трудно и плашещо, а защото просто в този момент в живота ми ставаха адски много неща.

Но имам доста добър спомен за първата стъпка — в смисъл, първото и най-лесно заклинание, онова, което е необходимо, за да продължиш с по-трудни заклинания. И това заклинание, стига да успеех да го изровя, просто можеше да се окаже полезно.

Мозъкът ми заработи трескаво, огледа го от няколко ъгъла и продължи, а през това време аз отворих кесийката си с вещерски неща и порових в нея. Не бяха много и всички бяха ценни, но какво да правиш? Избрах едно глинено шишенце със сок от дира, защото не беше трудно да се намери и главното му приложение беше лечението на една треска в джунглите, която до този момент бях успял да избегна. Излях съдържанието на земята. Забелязах, че Тилдра ме гледа озадачено, и поклатих глава.

Намерих една кожена каишка и я вързах около гърлото на шишенцето. После отидох до брега, където аморфията течеше като вода.

Тилдра се окашля и се обади:

— Как ще опазиш шишето да не се разтвори в аморфията, която се опитваш да хванеш?

— Познаваш Мороулан много по-дълго от мен. Не си ли чела някоя от книгите му?

— Не и по Древна магия. А ти?

— Аз — да.

— Аха. — Тя помисли малко. — И си се научил да правиш това, което правиш?

Въпросите бяха малко грубички за Тилдра, но не можех да я виня — да зяпаш, когато някой невежа си играе с аморфия, си заслужава поне някой и друг невинен въпрос.

— Горе-долу.

Тя прехапа устна и не попита нищо повече, за което сигурно трябваше да получи няколко медала, каквито там раздаваха в дома й.

Почнах да люлея шишенцето в широк, бавен замах точно пред мен, на около стъпка над потока.

— Всъщност не е толкова трудно, ако искаш само да хванеш малко. Въпрос само на скорост. — Докато говорех, залюлях шишето малко по-бързо — не много. — На аморфията ще й трябва някаква, ъъъ, нищожна част от секундата, преди да започне да действа на материята, която се допира до нея. Целият номер е да го измъкнеш, преди да унищожи или промени съда, в който искаш да я задържиш. — Погледнах я през рамо. — Дръпни се две стъпки надясно, ако обичаш.