— Е, Тилдра, ти трябва да си изучила повече старите песни и истории и трябва да си по-изкушена от историята от мен, и тъй като почти никога не ходя на театър, трябва да си ходила повече от мен.
— Може би.
— Е, тогава? Какво прави обикновено човек в подобна ситуация?
Тилдра ме изгледа.
— Искам да кажа, когато човек се озове на съвсем различен свят, едва може да диша, обкръжен е от шантава природа, тормозят го врагове със силата на богове и няма как да се върне у дома — какви са обичайните стъпки?
Тя се усмихна едва-едва.
— Обикновено човек призовава своя бог-покровител, който след това му възлага неизпълнима задача в замяна на минимална помощ, която помощ по ирония се оказва фатална. Или пък човек открива могъщ артефакт с неизвестни свойства, който се оказва, че при употребата му взима душата на героя, тъй че след спасението човек убива най-скъпия си.
— Разбирам. Е, вече знаеш защо почти никога не ходя на театър.
Тилдра прибави задължителния кикот, а аз отново огледах света около нас — обзет от внезапния страх, че Мороулан и Алийра няма да дойдат, и че дженоините няма да дойдат, и че няма да намерим изход; че ще останем тука до края на дните си. Които дни май нямаше да са много, ако не откриехме как можем да се храним. Но знаех, че този страх е безпочвен. Каквито и да ги беше вършил Мороулан в миналото, знаех, че няма да спре да се опитва да ни спаси, докато е жив. И, разбира се, както стояха нещата, и смъртта можеше да не му попречи. Въздъхнах.
„Знаеш ли, Лойош, ако вчера по това време някой ми беше казал, че трийсет часа по-късно ще спасявам Мороулан и Алийра, че ще тръгна да убивам Богинята демон, че ще се озова в капан, голям колкото цял свят, без да мога да реша дали се надявам да ме спасят, или се надявам да не ме спасят, щях да кажа: «Ех, сигурно ще е точно така».“
„Сигурно щеше да го кажеш, шефе“.
„Мисля, че това говори нещо за житейския ми избор“.
„Аха“.
Оглеждах света около нас и забелязвах съвършенството на потока, на хълмовете, на планините — общото усещане, че всичко е планирано и изпипано. Споходи ме ирационалната идея (при това невярна, сигурен съм), че само тази малка част от света е това, което съществува — че всичко извън полезрението ми е просто някак си сиво и недовършено; и това също ми напомни за Пътеките на мъртвите, макар че не знам защо.
Закрачихме напред. Земята беше мека и гъвкава и скоро стигнахме до брега на потока. Наведох се и зяпнах водата. Сякаш изобщо не се движеше, но от време на време вълничките се разбиваха на пръски пяна. Не беше нито синя, нито зелена или червена, като повечето вода, която съм виждал, а с някакъв маслинен цвят. Не можех да си представя на какво се дължи това. Дъното не можех да видя, но водата не изглеждаше нито плитка, нито мръсна.
„Какво има, шефе?“
„Тази вода“.
„Какво й е на водата?“
„Не знам. Не изглежда по-естествена от всичко останало тук, но… не е съвършена“.
Той не отвърна нищо. Продължих да оглеждам водата. Тилдра стоеше на стъпка-две зад мен, смълчана, самото въплъщение на търпението. Наведох се, след това клекнах. Посегнах да гребна с шепа, премислих и ръката ми се задържа във въздуха. След това — не знам точно как да се изразя — усилих сетивата си. Трудно е да се опише — горе-долу е като разликата между това да чуваш нещо и да слушаш напрегнато; или между това да отпуснеш ръка върху кадифе и да затвориш очи, и да се насладиш на допира; само че с усещането, че… о, все едно. Вещерска работа.
Все едно, посегнах със сетивата си и…
— Да — заявих гласно.
— Да? — повтори зад мен лейди Тилдра.
— Да — потвърдих.
Тя изчака. Обърнах се към нея.
— Водата. Не е вода.
Тя пак изчака.
„Шефе…“
„Не знам, Лойош. Работя по въпроса“.
— Водата не е като всичко останало тука. Всъщност е и не е. Някак е… не знам. Искам да я проследя.
— Добре, Влад. Надолу или нагоре по течението?
— Хм… добри въпроси задаваш.
Източникът или резултатът; теоретичното или практичното; да разбереш какво означава всичко това или да отидеш направо някъде, където можеш да направиш нещо по въпроса. Миг на сюблимна нерешителност, с шанс да науча нещо много дълбоко и важно за себе си. Или може би не. Знам, че по природа съм човек на източниците — обичам да разбирам нещата колкото може по-пълно. Но ако исках да направя нещо, преди нещата да приключат с мен, не можех да си губя времето.
— Надолу — казах. — Да видим докъде стига това.
Тя кимна, Лойош изломоти съгласието си в ума ми и тръгнахме. Потокът леко лъкатушеше, земята под краката ми беше мека и гъвкава, макар и неравна; въздухът все така ухаеше сладникаво. Започвах да свиквам с плиткото дишане. Гледката не се промени много, а водата беше по-кротка от горските потоци, които бях свикнал да намирам по звука и мириса.
Читать дальше