Стивън Бруст - Исола

— От това място — махнах широко с ръка — ме полазват тръпки. Нямам предвид само тук, а цялата околност. Дженоините ще могат да ни намерят където и да сме на техния свят, ако поискат, тъй че докато сме навън, само ще затрудним Мороулан и Алийра.

— Аха. Значи си се примирил, че ще те спасяват, така ли?

— Още мисля по въпроса.

— И имаш нова идея?

— Хм. Нещо като план.

Тя се усмихна.

— Нищо против от моя страна.

И тръгнахме обратно към сградата, доскорошния ни затвор. Сигурно трябваше да се изненадам, че не е изчезнала, докато не я виждахме, но не беше и вратата си стоеше там, където я бяхме оставили. Влязохме вътре. Вратата изчезна, но нямаше да й доставя удоволствието да се изненадам от това.

„Та какъв е планът този път, шефе?“

„Ако ти го кажа, ще ми се смееш“.

„Най-вероятно“.

„Можеш много да научиш от Тилдра“.

„Океанът казва, че водата е мокра. Снегът казва, че ледът е студен“.

„Това да не е както джерегът казва, че йенди е влечуго?“ „Млъкни, шефе“.

Огледах голямото празно помещение на големия празен свят, прецених положението си, помислих над идеята си и се опитах да си внуша оптимизъм. Погледнах оковите, които си висяха на същото място на стената. Дженоините можеха да ни върнат в тях по-лесно, отколкото ни бях измъкнал. Но защо да го правят? В края на краищата цялата причина да…

— Тилдра, смяташ ли, че съм параноичен?

Тя примига.

— Лорд Талтош?

— Непрекъснато виждам коварни заговори навсякъде и си въобразявам, че всички трябва да крият по два-три подмолни пласта зад всяко свое действие.

— Спомнете си аферата с Магьосницата в зелено, милорд. В онзи случай мисля, че се оказахте прав.

— Тя е йенди.

— А тези тук са дженоини. Много по-смущаващи. С една йенди човек поне знае, че всичко е подмолно и подвеждащо. Колкото до дженоините… ние не ги разбираме и не знаем дали те ни разбират.

Кимнах.

— Да. Вярно.

Тя продължи:

— Мисля, че е разумно да се чудим дали правим това, което те искат от нас — дали са планирали всичко и всяка стъпка, която предприемаме, е според техните желания. Сетра не каза ли точно това? Все пак не е сигурно, защото се държим непредсказуемо и все още не знаем в каква степен те могат да ни предвиждат и да ни разбират. — И добави: — Работя по това.

— Работиш по това?

— Да.

Дощя ми се да я попитам как точно работи по това, но ако искаше да го знам, щеше да ми го каже. Е, добре. Трябваше да продължа по своя „план“ и да приема, че съм прав в предположенията си, докато не разбера, че греша, когато сигурно щеше да е твърде късно и нямаше да ми се налага да се притеснявам. Фатализмът си има и някои предимства.

— Гладни ли сме, Тилдра?

— Не, благодаря.

Изсумтях и си разменихме няколко остри шеги с Лойош. Тилдра отиде до стената и седна, прегърнала колене — успя и на тази поза да придаде достойнство и изящество. Попитах я:

— Тилдра, какво точно представлява душата?

— Надявам се, че въпросът ти е риторичен, Влад. Никога не съм изучавала магическата философия. Знам само обичайния отговор — това, което остава след смъртта на физическото тяло — жизнената есенция — личността, отделена от материята.

Кимнах.

— Мда. И аз не съм изучавал магическата философия. Май ще трябва да го направя някога.

— Важно ли е?

— Да.

Тя ме погледна с любопитство. Пипнах дръжката на моргантската кама и рекох:

— Тези неща унищожават души. Точно в този момент би било много полезно да знам какво точно унищожават и как го правят, и какво означава всичко това. Старая се да избягвам да съм объркан в критичен момент.

— Разбирам. Боя се обаче, че не мога да ти помогна.

Вече ми беше помогнала. Облегнах се на стената до нея и се замислих за душата.

„Шефе, защо винаги ставаш толкова философски настроен точно когато…“

„Млъкни, Лойош“.

Той се изкиска в ума ми; не му обърнах внимание.

Да мислиш за душата като за поле от магическа енергия, обикновено затворено в едно живо тяло, може да е непълно, но също така може да е от полза донякъде; най-малкото, доколкото знам, точно така я третира една моргантска кама. Това определение все още не обяснява как нещо толкова мъгляво като личността може да се съдържа в едно поле от магическа енергия, но моргантските оръжия са прословути с това, че не се интересуват от личности.

Щом за една моргантска кама беше напълно достатъчно, за мен — също.

Хе.

Тилдра ме гледаше. Окашлях се.

— Предполагам, че искаш да разбереш какъв е планът ми.