Стивън Бруст - Исола

… появи се с очи, с уши и други неща, които…

… навсякъде е тук и там, а там трябва да е път към…

… защото бях изгубил връзка с познайника си и той…

… ми оставиха чувството, че ме гледат, сканират, анализират и най-сетне…

… да го овладея, или поне да действам, или най-малкото да взема решение…

… толкова години, откакто се бях почувствал…

… така пренебрегнат и така допуснат…

… да държа верига от златна светлина, в ума си, ако не другаде, така че в и през щита от вихрещо се злато, което изведнъж…

… на ръба на паниката…

… да спра или да продължа…

… сякаш беше място, а не нещо и можех да…

… но това, като толкова други неща, се проваля само, така че…

… прекъснатата крачка, стъпката, която на свой ред ти позволява да…

… да навлезеш и да преминеш, и да те промени…

… опитах се да не мисля за него, а да повярвам на него и на себе си, и просто да…

… възел от мисъл и резонанс от преживяно, така че успях, или си помислих, че успях, или почти успях да…

… вихрещи се коридори от злато, отвътре и отвън, и отново през тях, и съм…

… и мисля, че стана, защото онова, което беше пред мен, се оказа зад мен, и тук се превърна в там, което беше добре, защото…

… да се свържа отново с познатия ми познайник и…

… най-сетне някаква реалност…

… се върна.

— Добре — казах или си помислих, легнал по очи на студения под. — Или е едното, или е другото.

— Добре ли си, Влад? — Чак след миг осъзнах, че гласът е на Тилдра, а след още малко време разбрах, че въпросът чака отговор. Отговорът ми беше непосилен.

— Влад?

Извърнах глава към нея. Гледаше ме отгоре, с невъзможно високата си фигура, и се надявах да вижда, че поне донякъде съм в съзнание.

„Добре ли си, шефе?“

„Питай ме нещо по-лесно, да разбера това ще ми трябва време“.

„Къде се дяна?“

„Точно това мислех да те питам и аз“.

Някъде в този момент осъзнах, че всъщност не сме отишли никъде — все още си бяхме в затвора на дженоините.

— Влад? — Беше гласът на Мороулан. Успях да извърна глава и видях, че двамата с Алийра също са си още тук. Значи нищо не се беше променило. Но всичко се беше променило.

Ден от живота ми.

Успях някак да промълвя:

— Колко време?

Собственият ми глас прозвуча в ушите ми по-слаб, отколкото го чувствах.

— Как си? — попита Алийра. Никой ли не можеше да отговори на един проклет от Вийра въпрос?

Понечих дай отвърна нещо рязко, но беше нужно голямо усилие, затова казах само:

— Пресъхнал.

Мороулан поднесе манерка към устните ми и отпих от водата. Адски вкусно. Щях да го попитам откъде я е взел. Вода. Чудесно нещо. Кой да го знае?

— Какво стана, Влад? — попита Мороулан. Да бе. Сякаш аз бях най-подходящият за такъв отговор.

— Колко време изтече? — повторих. Вече ми беше по-лесно да говоря. Отворих очи, без да знам кога съм ги затворил. Алийра и Мороулан бяха точно над мен и ме гледаха. Тилдра не се виждаше. Лойош стоеше на пода до лявото ми ухо. Да си в центъра на такова внимание не беше толкова приятно, колкото може би съм очаквал.

— Доколкото мога да преценя, беше в безсъзнание около девет часа.

— По-скоро десет — каза Алийра.

— Според мен…

Прекъснах го.

— Какво правехме през това време?

— Не успявахме да отворим отново портала — отвърна Алийра и го изгледа накриво.

— Добре. Някой би ли ми помогнал да стана?

Мороулан подаде ръка. Надигнах се с негова помощ, а след малко вече можех да стоя сам. Стаята се завъртя, после се успокои и…

— Какво по…

— Какво има, Влад?

— Къде сме?

Въпросът се посрещна с пълно мълчание. Което значеше, че отговорът нямаше да ми хареса.

— Влад, в същата стая сме, където бяхме през цялото време — каза Алийра.

Да. Това бе едно от нещата, които нямаше да ми харесат.

Тилдра вече също ме гледаше.

— Какво има? — повтори Мороулан.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Откъде да започна?

— В това място има нещо повече, отколкото вижда окото. Или през цялото време сме били заблудени от илюзия, или в момента аз съм заблуден от такава.

Алийра затвори за миг очи и ги отвори.

— Не засичам никаква илюзия.

Свих рамене.

— Навярно би могъл да ни опишеш какво виждаш сега — каза Мороулан.

— Ей там, на пода. Има някаква скала или голям камък. — Отидох до него, но не го докоснах. — Висок е около три стъпки, дълъг е към пет и стъпка и половина широк в най-широката си част, но много неправилен и ръбест. Общо взето е тъмносив, с розови жилки.