Стивън Бруст - Исола

Лойош го беше правил може би пет-шест пъти и започваше да става добър — почувствах нахлуването, но без онова неприятно дрънчене и тропане отвътре, все едно че са те сръгали с лакът, само че в мозъка. Седях си спокойно и чаках, не мислех за нищо, освен какво става в главата ми. Мисленето какво става в главата ти е добър начин да се почувстваш окаяно, ако не разполагаш с други методи подръка, но такива нямаше. След като Лойош поровеше и подушеше из ъгълчетата на мислите ми, щях да получа неочаквани проблясъци за мигове от миналото си. Спомних си спускането в Портата на смъртта, гледката с ръцете ми, стискащи въжетата, жуленето по дланите ми, и понякога зървах темето на Мороулан долу под краката ми, чух рева на водопада. Спомних си учестения дъх на Коути в ухото ми, пръстите на ръката ми по гръбнака й. Спомних си поклащането на корабна палуба под стъпалата си, скрибуцането на платна и реи и безкрайното синьо-зелено на морето. Спомних си студените пръсти на Некромантката, опипващи душата ми, и върха на Чернопрът, опрян в гърлото ми, гласа на Имперския инквизитор, докато Глобусът кръжеше около главата ми и Императрицата гледаше, и смеха на сериола, повел ме по околни пътища към Стената при Гробницата на Барит.

Това, че някои от спомените не бяха неприятни, само показваше колко все по-добър става Лойош.

След малко той заяви: „Наред е, шефе“.

„Наред ли?“

„Наред“.

„Какво значи «наред»?“

„Значи, че е наред“.

„Добре, като във «всичко е наред»?“

„Точно това наред имах предвид, шефе“.

„Добре, това, мисля, че го схванах. Сега по-трудната част: Колко си сигурен?“

Той се поколеба.

„Доста“.

„Доста?“

„Доста“.

„Какво значи «доста»?“

„Значи, че съм доста сигурен“.

Не точно този отговор исках. Забелязал съм, че често не получавам точно отговорите, които искам, но въпреки това продължавам да питам.

„А, и шефе…“

„Да?“

„Вече и аз го виждам“.

„Виж, това вече е нещо. Или аз не съм омагьосан, или и ти си“.

„Хе. Аз съм джерег, шефе. Още не е родено съществото, което може да ме омагьоса“.

„Малък самонадеян кучи син си ти, нали?“

„Адски вярно“.

— Ето ме и мен — обявих на цялата зала. Никой не аплодира, но Тилдра ми се усмихна. — Лойош е убеден, че в мозъка ми вероятно не е бъркано, каквото и да значи това.

— Вероятно? — Алийра се намръщи. Свих рамене.

— Повече от това не мога. Приемете го, каквото е. И той вече вижда същото като мен.

— Което значи — изсумтя Алийра, — че вероятно и той е омагьосан като теб.

— Той е джерег. Съществото, което може да го омагьоса, още не се е родило.

Алийра се намръщи, погледна Мороулан да види дали е съгласен с това и сви рамене.

„Благодаря, шефе“.

„Няма проблем, приятел“. На глас казах:

— Мороулан, сега можете ли да ми кажете какво се случи?

— Какво се случи ли? — Беше се облегнал на стената, където ни бяха оковали, скръстил ръце, хладен и невъзмутим външно.

— Опита се да ни върнеш у дома.

— О. Нищо не стана. Те запечатаха портала.

— Значи сме затворени тук.

— Засега — да.

— Разбирам. Това, ъъъ, затваряне на твоя портал, лесно ли е?

— Не е.

— Защо ще искат да ни държат тук тепърва, след като можеха да ни държат тук от самото начало?

— Не знам — каза Мороулан. — И много бих искал да го разбера. Дали всичко това е част от техния план, или и те импровизират като нас? Досещаш се, че въпросът е много важен.

— Радвам се, че не съм единственият параноик в стаята.

— Не е параноя, Влад, ако те наистина са…

— Това вече го чух. Добре, значи можем да си изкараме цялото време в чудене дали всичко това са го планирали и дали всяка наша стъпка е според желанието им, и когато свършат с нас, да ни смачкат като буболечки. Или обратно, можем да престанем да се чудим какви следващи ходове ни гласят и да започнем да мислим какви ходове да им изиграем ние.

Мороулан изсумтя и отвърна:

— Добра идея, Влад. Как мислиш да я осъществиш?

— Нищо сложно. Току-що измислих да ги убия и да продължим оттам.

Алийра сви рамене и каза:

— Няма да навреди.

— Кажи ми за този камък — помоли Алийра.

— Добре. — Отидох и застанах пред него. — Ръбовете му са разядени. Прилича на голямо парче от нещо, което някога е било още по-голямо, ако това ти дава някаква представа. За цветовете ти казах, но има и нещо като много тънка пурпурна жилка, минаваща по едната страна.

— Прилича ли на кристал?