Шърли Бъзби - Сърце за продан

Ивет и прислужниците от Сент-Андре бяха настанени в Малкия Боньор и като че смятаха да останат там завинаги. С всеки изминал ден Леони усещаше как те се отдалечават от нея. Имаше чувството, че всички са преминали в лагера на противника. Изглежда никой не мислеше за евентуално връщане в замъка Сент-Андре и самата Леони трябваше да признае, че нейното имение със сигурност бе загубено завинаги.

В интерес на истината, Леони не можеше да заяви, че е нещастна. Впрочем, не бе лесно да имаш тъжни мисли в тази приказна обстановка. И тъй като Морган не се насилваше да я ухажва, тя почти се бе оставила на удоволствията на живота… почти. За човек, израсъл в позлатената нищета на замъка Сент-Андре, контрастът с прекалената изтънченост на Малкия Боньор бе поразителен. Леони обитаваше просторен светъл апартамент, който включваше спалня, салон, тоалетна стая и веранда. Широки прозорци гледаха към парниците и градините. Тапетите бяха от розова коприна, подът бе покрит с мек килим в пастелни тонове, а завесите от кремаво кадифе на прозорците и остъклените врати бяха прекрасно съчетани с останалата цветова гама. Леглото бе с балдахин, цялото в дърворезба и заобиколено с пищни драперии от червен сатен.

Дори и да изпитваше наслада от живота в такава прекрасна обстановка, Леони нито за миг не забрави, че е в дома на Морган Слейд. И че с негови пари се плащаше на прислужниците й. И че неговите конюшни подслоняваха мулетата й. Тя съзнаваше, че трябва да напусне Малкия Боньор заедно с Джъстин, дори ако другите не пожелаят да я последват.

Леони изобщо не смееше да се замисли за усещанията, които пораждаше у нея Морган Слейд. Той бе прекалено силен, прекалено енергичен, прекалено мъжествен и прекалено привлекателен за млада жена, която бе живяла толкова години далеч от мъжете. Насилваше се да поклажда омразата, която бе изпитвала към него в Ню Орлиънс, но по-скорошните впечатления се наслагваха над спомените от миналото — усмивката му на закуска, изражението на очите му, приковани в нея. „Той е много любезен — помисли си тя. — Прекалено. Сигурно замисля нещо.“

Леони не се заблуждаваше. Морган я преследваше с упоритата настойчивост на ловец, който се сдържа да повали плячката си, за да удължи удоволствието от лова. Играеше си на котка и мишка. Още не знаеше кога точно играта ще престане да бъде игра. Бе се поколебал например една сутрин на закуска — докато наблюдаваше как Леони отчупва от хрускавите кроасани; и пак вечерта — когато бе чул сребърния й смях в отговор на една шега на Доминик. Морган не би могъл да определи точно в кой момент това се бе случило, но през тези пет дни той внезапно бе усетил онова властно чувство, което бе изпитал при появата й на бала. Това чувство пускаше корени и започваше да расте. Той си казваше, че щом като е принуден да я гледа всеки ден, е напълно естествено тя да е непрестанно в мислите му.

Въпреки всичко умът на Морган оставаше напълно бистър и той реши да напише писмото, чието съчиняване му отне толкова време. След много размисли той си каза, че вместо да изпраща някого в Ню Орлиънс, по-лесно е да се обърне към Джейсън Савидж. И да го помоли да се нагърби с проучването. След като изпрати писмото, той се почувства странно потиснат. Може би не искаше да узнае истината за Леони Сент-Андре. А не можеше да затвори очите си пред очевидното — Леони бе лъжкиня, която се бе впуснала в опасно приключение. Бе настъпил моментът тя да научи, че бракът, за който претендира, не се свежда до общо съжителство под един покрив.

Леони веднага усети промяната в поведението му. Но тъй като нейният привлекателен съпруг не се опитваше да й се налага, младата жена започна да се самозалъгва с илюзии. Може би той щеше да склони да изпълни клаузите на споразумението, което бе подписал — единственото, на което Леони можеше да разчита. И в този случай може би щеше да уважи и поетото задължение да възстанови зестрата й. Леони пламенно се молеше надеждите й да се сбъднат. Веднага след като получеше парите от зестрата си, тя щеше да се отправи към своя дом — с Джъстин и останалите. Тези, които успееше да измъкне от обаянието на Морган…

Заблудите й скоро се разпръснаха. Същия ден Леони и Джъстин отидоха сами край малкия естествен залив зад къщата. Щастливи че са заедно, те толкова се увлякоха в играта, че не забелязаха Морган, който ги наблюдаваше.

Леони бе вдигнала полата си. Капчици вода блещукаха като бисери по голите й крака, докато тя цапаше в плитчината с Джъстин. Меднорусите коси се спускаха свободно по раменете й. Морган мислеше, че никога не е виждал нещо по-пленително. Като че ли бе имал щастието да изненада някоя самодива. Несъзнателно той затаи дъх от страх, че и най-малкият шум ще прогони видението.