Шърли Бъзби - Сърце за продан

Преди три години Матю бе построил Малкия Боньор с надеждата, че тази отделена от голямото имение къща ще съблазни някой от синовете му да се задоми. Робърт бе на тридесет и една, Доминик на двадесет и три, а близнаците — седемнадесетгодишни. Матю бе оптимист и си представяше много къщи, пръснати из хилядите хектари на владенията му. И всяка подслоняваше многобройните семейства на синовете му. Малкия Боньор бе началото. За нещастие, до този момент никой не изяви желание да обитава елегантната малка къща. „Но… скоро…“ — реши Морган.

Морган замислено гледаше къщата, която бе два пъти по-малка от Боньор. Архитектурата на двете сгради бе еднаква, но Малкия Боньор притежаваше свое собствено очарование.

Морган бавно обиколи малкото имение. Летният павилион бе разположен отдясно на централната постройка. Зад него течеше реката, която на това място се извиваше в естествен малък залив.

Той се върна обратно, спря и отново се огледа. „Приказна къща в една прелестна среда — помисли си той. — Дали ще се хареса на новата ми съпруга?“

Малкия Боньор му предлагаше някакво разрешение на проблема. Ако настанеше Леони в къщата, щеше да я изолира от семейството си. А това пък щеше да ограничи възможностите й да засилва влиянието си върху родителите му. Леони твърдеше, че е негова жена, явно всички й вярваха — защо тогава да не се престори, че отстъпва доброволно? Морган още не знаеше как да обясни енергичните си откази предишната вечер, но едно нещо бе сигурно: Леони Сент-Андре ще разбере, че тя не е единствената ловка лъжкиня! Впрочем, Морган нямаше избор. Докато той отричаше обвиненията й, тя печелеше съчувствието на близките му. Но ако той признаеше, че е победен, и престанеше да твърди, че не я е виждал, неговата очарователна женичка вероятно щеше да се обърка. Поне той разчиташе на това. Тя се интересуваше единствено от парите, а не от общественото положение на семейство Слейд, нито пък от съпруг, който няма да я остави на мира. А точно такъв отегчителен съпруг щеше да открие.

Така. Трябваше да я залъгва, докато направи бързо разследване коя е тя. Морган щеше да я признае за своя законна съпруга, което щеше да му осигури предимството на изненадата. Тогава тя трябваше да търси средства и начини, за да се спасява от собствения си капан.

Гневът на Морган се бе стопил. Скандалът вече го забавляваше. Следващата седмица гражданите на Начес щяха да намерят друга тема за разговори. И ненавременното появяване на съпругата на Морган Слейд на празненството по случай годежа му щеше да бъде причислено към събитията от миналото.

Морган се прибра в Боньор, когато къщата започваше да се пробужда. Джереми, конярът, дойде да го посрещне. Морган му хвърли юздите на коня, скочи на земята и се отправи към стаята си, като си подсвиркваше — за голяма изненада на слугите, които срещна по пътя си.

Когато се прибра в спалнята си, той повика личния си слуга, когото бе довел от Англия преди много години.

— Личфилд, моля, пригответе банята. Току-що яздих, а не мога да сляза на закуска, вмирисан на конюшня.

— Така и предположих, господине — каза Личфилд с упрек. — Ето защо си позволих да наредя преди малко да напълнят ведрата с топла вода. След минута банята ще е готова.

— Мога ли да узная как се досетихте?

— Разбира се, господине. Както знаете, аз лично познавам гардероба ви. След като установих какво от дрехите ви липсва, отидох до конюшнята. И тъй като един кон също липсваше, изводът бе лесен.

— Ясно. И сигурно вече сте приготвил облеклото ми за закуска?

— Естествено, господине. Дрехите са на леглото ви.

Слугите внесоха ведрата с гореща вода и ги изсипаха в медната вана, която също бе готова — донесена в тоалетната стая. Морган с наслада се потопи във водата. Започна енергично да се разтрива, като гледаше крадешком безизразното лице на Личфилд, който се преструваше, че подрежда стаята — взимаше някакъв предмет и отново го поставяше на същото място.

— Научихте ли новините? — попита Морган.

Личфилд преустанови „подреждането“ и се обърна към Морган. Служеше при него повече от десет години и двамата се разбираха отлично. Морган винаги се стремеше да шокира прислужника си с надеждата да види поне веднъж как той загубва превзетото си самообладание. Докато Личфилд се насилваше да приема неприличните шегички на господаря си, без лицето му да изразява нищо друго освен учтиво пренебрежение.