Исабел Алиенде - Паула

Въпреки че следобед болницата се изпълва с хора, в събота и в неделя сутрин изглежда празна. Идвам още по тъмно, с натрупана от седмицата умора и с изненада забелязвам, че влача по пода краката и чантата си от изтощение. Преброждам вечните и самотни коридори, където дори ударите на сърцето ми отекват, и ми се струва, че вървя по транспортна лента, която се движи в обратна посока — не напредвам, стоя си все на същото място, все по-изморена. Вървя и изричам магически заклинания, измислени от мен самата, и колкото повече се приближавам до сградата, до дългия коридор на изгубените следи, до твоята стая и до леглото ти, гърдите ми се сковават от мъка. Превърнала си се в голямо бебе, Паула. Преди две седмици те изведоха от интензивното отделение и почти няма промяна. Дойде в общата стая много напрегната, сякаш ужасена, и постепенно се успокои, ала не даваш никакъв признак на разум, продължаваш да лежиш с поглед, втренчен в прозореца, неподвижна. Все още не се отчайвам, вярвам, че въпреки зловещите прогнози, ще се върнеш при нас и дори и да не си възхитителната и грациозна млада жена отпреди, може би ще смогнеш да заживееш почти нормално и да бъдеш щастлива, аз ще се погрижа за това. Разходите са огромни, отбивам се в банката, обменям пари, които се изпаряват от чантата ми толкова бързо, че дори не разбирам как изчезват, но предпочитам да не правя сметки, сега не е момент за ограничения. Трябва да намеря физиотерапевт, защото грижите в болницата са минимални — от време на време се появяват две разсеяни девойчета и започват да движат неохотно ръцете и краката ти в продължение на десет минути, изпълнявайки неясните указания на един мустакат и енергичен доктор, който като че ли им е шеф и те е виждал само веднъж. Пациентите са много, а средствата — малко, и затова аз сама правя упражненията с теб. Четири пъти на ден раздвижвам всички части на тялото ти — започвам с пръстите на краката — един по един, и напредвам нагоре, бавно и със сила, защото не е лесно да разтворя ръцете ти или да сгъна коленете и лактите ти; поставям те да седнеш на леглото и потупвам гърба ти, за да изчистя дробовете ти, освежавам с капчици вода пресъхналата кухина на гърлото ти, понеже отоплението изсушава въздуха; за да избегнем деформации, прикрепям книги на стъпалата ти, като ги привързвам с бинтове; разделям пръстите на ръцете ти с парчета найлон и се опитвам да държа главата ти изправена с импровизирана яка от пътна възглавница и лейкопласт, но тези подръчни средства са отчайващи, Паула, трябва бързо да те отведа на място, където да могат да ти помогнат, казват, че рехабилитацията върши чудеса. Неврологът ме моли за търпение, твърди, че засега е невъзможно да те местим, където и да било, и още по-малко да прекосим света със самолет. Прекарвам дните и голяма част от нощите в болницата, сприятелих се с болните от твоята стая и с техните близки. Правя масажи на Елвира и си измисляме език от жестове, за да си говорим, тъй като думите й изменят; на другите разказвам истории, а за отплата те ме черпят с кафе от термосите си и със сандвичи с шунка, които им носят от дома. Жената охлюв бе преместена в стая 0 — краят й наближава. Мъжът на Елвира само ми повтаря: «Дъщеря ви е по-събудена», но в очите му чета, че всъщност не си вярва. Показвам им снимки от сватбата ти и им разказвам живота ти, вече те познават и някои скришом плачат, когато Ернесто идва да те види, прегръща те и шепне в ухото ти. Мъжът ти е толкова изморен, колкото и аз, има лилави кръгове под очите, отслабна и дрехите му висят около тялото.

Уили пак дойде. Опитва се да идва често, за да облекчи тази дълга раздяла, която като че ли се превръща във вечност. Когато преди четири години се събрахме, си обещахме повече да не се разделяме, ала животът се погрижи да направи плановете ни на пух и прах; този мъж е олицетворение на силата, има колкото пороци, толкова и добродетели, поглъща всичкия въздух край себе си и ме оставя без дъх, но ми действа много благотворно, когато съм с него. До него спя без хапчета, упоена от сигурността и топлината на тялото му. Сутрин ми поднася кафето в леглото, заставя ме да си почина още един час, а той сам отива в болницата, за да вземе сведения от нощната смяна. Влиза в стаята с изтърканите си джинси, с дърварските си обувки, черното кожено яке и каскет от времето на дядо ми, който си купи на «Пласа Майор»; въпреки дрехите си, прилича на средновековен моряк от Генуа и се страхувам да не го спрат на улицата и да го питат за морския път До Новия свят. Поздравява болните на жаргон с мексикански акцент, настанява се до леглото ти и започва да гали ръцете ти и да ти говори за това какво ще правим, когато отидем в Калифорния, а в това време останалите пациенти смаяно го наблюдават. Уили не успява да прикрие тревогата си, в професията си на адвокат е виждал безброй катастрофи и не храни особени надежди, че ще се възстановиш, подготвя ме за най-лошото.