Исабел Алиенде - Паула

Грани и баба Хилда помогнаха при отглеждането на децата, Майкъл им даде сигурност и порядъчност, колежът ги възпита, а останалото научиха благодарение на вродената си будност и талант. Аз просто се опитвах да ги развличам. Ти беше мъдро момиченце, Паула. От малка имаше педагогическо призвание и брат ти, кучетата и куклите трябваше да играят ролята на ученици. Свободното ти от учителска дейност време се разпределяше между игри с Грани, посещения в старческия дом наблизо и уроци по шев с баба Хилда. Въпреки прелестните роклички от бродирана батиста, които майка ми ти купуваше от Швейцария, ти ходеше като сираче със зле ушити от теб самата дрешки. Докато свекър ми посвещаваше пенсионерските си години на опити да намери квадратурата на кръга и други безкрайни математически задачи, Грани се радваше на внуците си в истинска бабина вакханалия: вие се качвахте на тавана и играехте на разбойници, тайничко се промъквахте в клуба и се къпехте в басейна, устройвахте досадни театрални постановки, пременени с нощниците ми. С тази възхитителна жена ти прекарваше лятото в правене на сладки, а зимата — в плетене на раирани шалове за твоите приятелки от старческия приют; по-късно, когато напуснахме Чили, ти пишеше писма на всеки старец, докато и последният от тези чужди прадядовци не се спомина от самота. Тези години бяха най-честитите и най-сигурните в нашия живот. Николас и ти пазите щастливи спомени, които ви подкрепяха през трудните времена, когато с плач молехте да се върнем в Чили, ала по онова време връщането беше невъзможно: Грани почиваше под жасминов храст, съпругът й се луташе в лабиринтите на старческото безумие, приятелите бяха измрели или пък се бяха пръснали по света, и за нас нямаше място в тази страна. Беше останала единствено къщата. Още е там, непокътната. Неотдавна отидох да я видя и ме изненадаха размерите й, прилича на кукленска къщичка с полуоплешивяла перука на покрива.

Майкъл проявяваше похвално търпение с мен, не го изплашиха клюките, нито критиките, които предизвиквах, не се бъркаше в моите планове, колкото и лишени от здрав разум да бяха те, и вярно ме подкрепяше дори в грешките, но при все това нашите пътища започнаха да се разделят все повече и повече. Докато аз се движех между феминистки, бохеми, артисти и интелектуалци, той се отдаваше на своите проекти, изчисления, строящи се сгради, партии шах или бридж. Оставаше в работата до късно, защото сред служителите в Чили да работиш от изгрев до залез-слънце и да не ползваш отпуска се счита за проява на добър тон; противното се смята за признак на бюрократичен манталитет и води до сигурен провал в частната фирма. Той беше добър приятел и добър любовник, но не съм запазила много спомени за него, размил се е в съзнанието ми като зле фокусирана снимка. Бяха ни възпитали в традицията мъжът да осигурява материално семейството, а жената да се занимава с дома и децата, ала в нашия случай съвсем не беше така — започнах да работя преди него и покривах голяма част от разходите ни; заплатата му отиваше за изплащане на заема по къщата и за инвестиции, а моята се изпаряваше за ежедневни нужди. Така или иначе той остана верен на себе си, промени се малко през целия си живот, но аз му поднасях прекалено много изненади, горях от неспокойствие, навсякъде виждах несправедливости, исках да променя света и прегръщах толкова различни каузи, че самата аз им губех края, а децата ми живееха в постоянно състояние на смут. Десет години по-късно, когато се бяхме устроили във Венецуела и идеалите ми бяха доста накърнени от превратностите на изгнанието, запитах тези деца, израснали в ерата на хипитата и социалистическите мечти, как биха искали да живеят и двамата отвърнаха в хор, без да се наговарят: като заможни буржоа.

Чичо Рамон и мама се върнаха от Швейцария в годината на смъртта на баща ми. Пастрокът ми бавно беше изкачил стъпалата на дипломатическата кариера и беше достигнал висок пост в Министерството на външните работи. Водеше внуците в Министерския съвет и им казваше, че това е частното му жилище, настаняваше ги в огромната трапезария на посланиците, сред завеси от кадифе и портрети на най-достойните синове на родината, където момчета с бели ръкавици им поднасяха портокалов сок. На седем години трябваше да напишеш съчинение в училище на тема «Моето семейство» и ти написа, че единственият ти интересен роднина е чичо Рамон — принц и пряк потомък на Исус Христос, господар на дворец с униформена прислуга и въоръжена охрана. Учителката ми даде името на детски психиатър, но твоята репутация беше възстановена малко след това. Един ден, в който трябваше да те заведа на зъболекар, аз те забравих и ти с часове остана да чакаш пред вратата на училището. Учителката безуспешно се опитвала да се свърже с баща ти или с мен и накрая се обадила на чичо Рамон. «Кажете на Паула да не мърда, веднага идвам да я взема», отвърнал той и наистина след половин час се появила президентска лимузина със знаменце и с ескорт от двама моторизирани полицаи; слязъл шофьор с шапка в ръка, отворил задната врата и оттам слязъл дядо ти с обкичени с ордени гърди и с черната си наметка за официални случаи, която в изблик на поетично вдъхновение отскочил да вземе от къщи. Ти не си спомняш как не дойдох и те накарах да чакаш, дъще, а помниш единствено императорския кортеж и лицето на обърканата ти учителка, която се навела в дълбок поклон, за да поздрави чичо Рамон.