Исабел Алиенде - Паула

Двайсет години по-късно, в пореден тур от дългото ми околосветско странстване, се озовах в друг край на света, много далеч от Чили, със съпруга на госпожата с костюма марка «Шанел». Мъжът беше изтърпял затвор и изтезания през първите години на военната диктатура и душата и тялото му носеха болезнени белези. Живееше в изгнание, разделен от семейството си, здравето му беше разклатено, понеже тъмничният студ беше проникнал вътре в него и разяждаше костите му; въпреки това не беше загубил чара си, нито страхотната си суетност. Спомняше си съвсем смътно за мен, в паметта му се свързвах единствено с интервюто, което той, потресен, беше чел.

— Винаги съм искал да узная коя е тази невярна съпруга — ми каза поверително. — Обсъждах описаното с всичките си приятели. Не се говореше за нищо друго в Сантяго през онези дни. Бих бил очарован да посетя въпросния апартамент в присъствието и на двете приятелки, по възможност. Простете ми за нескромността, Исабел, ала ми се струва, че тези три госпожи са заслужавали да се срещнат с надарен мъжкар.

— Искрено казано, не смятам, че такъв им е липсвал, когато и да било.

— Мина много време, няма ли да ми кажеш коя беше тя?

— Не.

— Кажи ми поне познавам ли я.

— Да… библейски.

Работата в списанието и по-късно в телевизията беше клапа, посредством която се освобождавах от маниите, наследени от предците ми; без нея натрупаното напрежение би избухнало, изпращайки ме направо в лудницата. Предпазливата и моралистка обстановка, провинциалният манталитет и суровостта на тогавашните обществени норми в Чили бяха потискащи. Дядо ми скоро свикна с факта, че съм публична личност и престана да изхвърля статиите ми в кошчето за боклук; не ги обсъждаше, но от време на време питаше за мнението на Майкъл и ми повтаряше, че трябва да съм много благодарна, задето имам толкова толерантен съпруг. На последния не му харесваше репутацията ми на феминистка, нито дългите ми рокли, нито старовремските ми шапки и още по-малко стария ситроен, изрисуван като завеса за баня, но ми прощаваше всички екстравагантности, защото в реалния живот изпълнявах добре задълженията си на майка, съпруга и домакиня. Заради удоволствието да скандализирам ближния, аз бях готова да манифестирам из улиците със сутиен, нанизан на дръжката на метла — сама, естествено, никой нямаше намерение да ме придружава, — ала в личния си живот добре бях заучила формулата за вечното семейно щастие. Сутрин поднасях закуската в леглото на съпруга си, вечер го посрещах издокарана, с маслина за мартинито му между зъбите, подреждах на стол костюма и ризата, които щеше да сложи на сутринта, лъсках му обувките, подстригвах косата и му режех ноктите, купувах му дрехи като на децата, спестявайки му неудобството да обикаля и пробва. Това се дължеше не само на глупост от моя страна, но и на излишък от енергия.

Подражавах на хипарите външно, но всъщност живеех като трудолюбива мравка, работеща по дванайсет часа на ден, за да мога да си плащам сметките. Единствения път, в който опитах марихуана, с която ме почерпи истински хипар, разбрах, че не е за мен. Изпуших шест цигари една след друга и не ме обзе онази халюцинираща еуфория, за която толкова бях слушала, а само ме заболя главата; моите прагматични баски гени са имунизирани срещу лесното щастие на наркотиците. Върнах се в телевизията, този път с хумористично феминистко предаване, и започнах да сътруднича в единственото детско списание в страната, което оглавих, когато основателят му почина от скоротечна болест. В продължение на години се забавлявах, интервюирайки убийци, ясновидци, проститутки, некрофили, акробати, лъжесветци с неясните им чудеса, безумни психиатри и просякини с лъжливи чукани, които вземаха назаем новородени, за да трогнат милостивите души. Пишех готварски рецепти, съчинени в момент на мигновено вдъхновение, и от време на време импровизирах хороскопи, като се водех от рождените дни на приятелите си. Астроложката живееше в Перу и пощата често закъсняваше или пък пратките й се губеха в лъкатушенията на съдбата. Веднъж й се обадих, за да й кажа, че имаме хороскопа за март, но че липсва февруарският, и тя ми отговори да публикуваме този, който имаме, какво толкова, редът не развалял резултата и оттогава започнах хороскопите да натъкмявам аз, при това със същата степен на точност в попаденията. Най-трудната задача бе любовната поща, която подписвах с псевдонима Франсиска Роман. По липса на личен опит прибягвах до интуицията, наследена от Меме, и до съветите на баба Хилда, която гледаше всички нашумели тогава телевизионни сериали и беше истински експерт по сърдечни дела. Архивът с писма на Франсиска Роман би могъл да ми послужи днес за Написването на няколко тома разкази, къде ли са сега кашоните, претъпкани с мелодраматични епистоларни творения? Не си обяснявам как ми е стигало времето за дома, за децата и за съпруга, но се справях по някакъв начин. В свободното време си шиех рокли, пишех приказки за деца и театрални пиеси и поддържах с мама неспирен поток от писма. Междувременно Майкъл винаги беше подръка, наслаждавайки се на това безконфликтно щастие, в което се бяхме окопали с наивното убеждение, че щом спазвахме нормите, всичко и завинаги щеше да е в ред. Изглеждаше влюбен, а колкото до мен — с положителност бях. Беше отстъпчив и малко отнесен като баща; във всички случаи наказанията и наградите се падаха на мен — предполага се, че децата се възпитават от майките. Феминизмът ми не достигна, за да разпределя домакинските задължения, честно казано, подобна мисъл изобщо не е минавала през главата ми; смятах, че освобождението се състои в това да изляза пред света и да се нагърбя с мъжките задачи, но дори не помислих, че става дума също да се освободя донякъде от собствения си товар. Резултатът беше голяма умора, характерна за милиони жени от моето поколение, които днес поставят под въпрос феминисткото движение. Мебелите от къщи често изчезваха и на тяхно място се появяваха старинни предмети от Персийския пазар, където сирийски търговец заменяше вехтории срещу мъжки костюми; с колкото по-малко дрехи оставаше Майкъл, толкова повече къщата се изпълваше с очукани грънци, шевни машини с педал, колела от каруца и газени фенери. Свекър ми и свекърва ми, ужасени от някои персонажи, които се отбиваха вкъщи, правеха всичко по силите си, за да защитят внуците от потенциални заплахи. Ликът ми по телевизията и името ми в списанието представляваха покана за чудновати същества, като например пощенски служител, който си кореспондираше с марсианци, или пък девойка, която заряза новородената си дъщеря на бюрото в службата ми. За известно време прибрахме детето вкъщи и дори мислехме да го осиновим, ала една вечер се върнахме от работа и разбрахме, че законните баба и дядо са си взели момиченцето с полицейска помощ. Миньор от севера, опитен ясновидец, който от толкова предречени катастрофи си беше загубил разсъдъка, спа две седмици на дивана в нашия хол, докато не се реши стачката на Националната служба по здравеопазване. Нещастникът беше дошъл в столицата, за да бъде прегледан в психиатричната болница точно в деня на обявяването на стачката. С много малко пари и непознаващ никого, но запазил невредими ясновидските си способности, той съумял да открие една от малкото личности, готови да го подслонят в този негостоприемен град. «На този човек му хлопа дъската, може да извади нож и да ви изколи всичките», ме предупреди Грани изключително притеснена. Взе двамата си внука и ги отведе да спят в нейния дом, докато трая посещението на ясновидеца, който впрочем се оказа напълно безобиден, нещо повече — много вероятно е да ни е спасил живота. Предсказа, че при силно земетресение ще рухнат няколко стени в къщата, Майкъл направи пълен преглед, укрепи някои точки и когато земята захвана да се люлее, падна само стената към двора и смаза далиите и зайците на съседа.