Исабел Алиенде - Паула

Баща ми починал от внезапен пристъп, неуспял да направи равносметка на величието нито на падението си, защото вълна от кръв заляла най-потайните кухини на сърцето му и той останал да лежи, проснат на улицата като бедняк. Бил откаран от обществените служби и отнесен в моргата, където с аутопсия определили причината за смъртта. Преровили джобовете на дрехите му и открили някакви документи, свързали презимето с мен и ме потърсиха, за да позная тялото. Когато чух името, не допуснах, че става дума за баща ми, защото не се бях сещала за него от много години насам и защото ако не се брои второто име на брат ми, което е Томас, и който по онова време все още се рееше, изгубен с онази тайнствена секта на аржентинския пророк, баща ми не беше оставил никакви следи в моя живот, нито дори омраза от това, че ни беше зарязал. От няколко месеца нямахме никакви новини от брат ми и заради присъщата на семейството ми склонност към трагизъм, си мислехме най-лошото. Майка ми беше изчерпала всичките си канали за информация без никакъв резултат и започваше да вярва в слуховете, че синът й се е прехвърлил при кубинските революционери, понеже мисълта, че той върви по стъпките на загиналия Че Гевара й се струваше по-поносима от представата, че е хипнотизиран от някакъв лъжесветец. Преди да тръгна за моргата, се обадих на чичо Рамон в работата, за да му съобщя, заеквайки, че брат ми е мъртъв. Пристигнах преди него в зловещото здание, представих се на някакъв безучастен служител, който ме заведе в студена зала, където имаше количка с нещо, покрито с чаршаф. Повдигнаха го и и отдолу се показа пълен, смъртноблед и гол мъж с груб шев от врата до члена му, с когото не се усетих ни най-малко свързана. След няколко мига пристигна чичо Рамон, хвърли бърз поглед и оповести, че това е баща ми. Приближих се повторно и внимателно се вгледах в чертите му, защото нямаше да имам възможност никога повече да го видя отново.

В онзи ден научих за съществуването на по-голям брат, син на баща ми от друга любов, забележително много приличащ на момчето, в което се бях влюбила на едни уроци по математика, когато бях на петнайсет години. Научих и за три по-малки деца, които имал с трета жена и които, по някаква ирония, бе нарекъл с нашите имена. Чичо Рамон се нагърби с организиране на погребението и с написването на документ, според който се отказвахме от всякакво наследство в полза на другото му семейство; Хуан и аз веднага се подписахме, сетне фалшифицирахме подписа на Панчо, за да избегнем досадни протакания. На другия ден вървяхме след ковчега на непознатия по една алея в централните гробища; никой друг не дойде на скромното погребение, баща ми остави много малко приятели на този свят. Оттогава не съм имала връзка с другите ми братя и сестри по баща. Когато помисля за баща си, си го представям единствено безжизнен в бездънната тишина на онази ледена зала в моргата.

Трупът на баща ми не беше първият труп, който виждах отблизо. Отдалече бях гледала прострени мъртви тела на улицата в Ливан в смутните времена на войната, а също и при опита за революция в Боливия, но те приличаха по-скоро на кукли, отколкото на хора; Меме си я спомням само жива, а вуйчо Пабло беше загинал, без да остави никаква следа. Единственият истински покойник, когото бях виждала, датираше от детството ми, когато бях на осем години, и обстоятелствата го запечатаха завинаги в паметта ми. През онази вечер срещу 25 декември 1950 г. стоях будна с часове, с широко отворени очи в мрака на къщата на плажа, населена с шумове. Братята и братовчедите ми лежаха на други легла в същата стая, а през тънките картонени стени долавях дишането на спящите в съседните стаи хора, дочувах непрестанното бръмчене на хладилника и тихите стъпки на мишките. На няколко пъти понечвах да стана и да изляза да се освежа на двора при соления бриз, веещ откъм от морето, но всеки път се отказвах заради неуморното шетане на слепи хлебарки. Между вечно влажните от крайбрежна роса чаршафи тялото ми потръпваше от неизвестност и ужас, а картините от тази нощ на прозрението се следваха като силни пориви на вятъра пред бледите отблясъци на луната в прозореца. Все още усещах влажните устни на рибаря да докосват шията ми и гласът му да шепне в ухото ми. Отдалеч дочувах глухото бучене на океана, а от време на време по улицата минаваше кола и за миг осветяваше процепите по щорите. В гърдите си усещах удари, подобни на камбанен звън, струваше ми се, че тежък камък ме затиска и страховити лапи пълзят нагоре към гърлото ми, задушавайки ме. Нощем дяволът се явява в огледалата… Нямаше нито едно огледало в тази стая, а единственото в къщата беше старото, ръждясало огледало в банята, пред което майка ми червеше устните си и което беше прекалено високо за мен; ала злото не обитава само огледалата, ми беше казвала Маргара, то пристъпва в мрака на лов за човешки грехове и се пъха в развратните момиченца, за да им изяде вътрешностите. Слагах ръката си там, където мъжът я беше поставял, и тутакси я отдръпвах изплашена, не разбирайки тази смесица от отвращение и мрачно удоволствие. Отново усещах по себе си грубите и здрави пръсти на рибаря, които ме изучаваха, допира на зле обръснатите му страни, миризмата и тежестта му, неприличния брътвеж в ушите ми. Със сигурност на челото ми се четеше белегът на греха. Как никой досега не беше разбрал? Когато се прибрах вкъщи, не се осмелих да погледна мама в очите, нито пък дядо, скрих се от Маргара и като се престорих, че ме боли коремът, избягах рано в леглото, като преди това дълго се търках под душа със синия сапун за пране, ала нищо не беше в състояние да измие петната от мен. Омърсена, бях омърсена завинаги… Въпреки това дори и през ум не ми минаваше да не се подчиня на заповедта на този мъж, на другия ден щях отново да се срещна с него на пътеката със здравеца и щях, покорна на съдбата си, да го последвам в гората дори и това да ми струваше животът. «Ако дядо ти разбере, мъртъв съм», ми беше казал. Мълчанието ми беше свято, от мен зависеше животът му. Близостта на втората среща ме изпълваше с ужас, но и с вълшебна неизвестност — какво ли имаше отвъд греха? Часовете се влачеха непоносимо бавно, аз броях ритмичното дишане на братята и братовчедите ми и пресмятах колко остава до разсъмване. С първите лъчи на слънцето можех да се измъкна от леглото и да стъпя на пода, защото със светлината хлебарките се изпокриват в дупките си. Бях гладна, мечтаех си за бялото сладко и бисквитите в кухнята, беше ми студено и се увивах в тежките одеяла, ала веднага започвах да се задушавам от треската на забранените спомени и бълнуването на предусещането.