Исабел Алиенде - Паула

На другата сутрин, много рано, докато семейството още спеше, станах без шум, облякох се и излязох на двора, заобиколих къщата и влязох в кухнята отзад. Медните и чугунени съдове висяха на куки по стените, върху сивата гранитна маса имаше ведро с морска вода, пълно с пресни миди и торба с вчерашен хляб. Не успях да отворя буркана с бяло сладко, но си отрязах парче сирене и резен пелте от дюли и слязох на пътя да погледна слънцето, което надничаше иззад хълма като пламтящ портокал. Запътих се, без да знам защо, към устието на реката, където беше малката рибарска махала и където в този час не се долавяше никакво движение. Задминах църквата, пощата, квартала с нови къщи, всичките еднакви с цинкови покриви и тераси, издадени към морето; минах покрай хотела, където младите отиваха вечер да танцуват на старомодна музика, тъй като модерните ритми не стигаха до тези места; извървях дългата търговска улица със сергии за плодове и зеленчуци, сетне задминах аптеката, магазинчето за платове на турчина, вестникарската будка, кафенето с билярда и през цялото това време не видях никого. Стигнах до дървените рибарски хижи и груби кръчми с морски дарове и риба, с мрежи, прострени да съхнат като великолепни паяжини, видях лодките, обърнати с дъната нагоре на пясъка, чакащи стопаните им да се съвземат от веселбата на Бъдни вечер и да излязат в открито море. Чух гласове и съзрях група хора край една от последните хижи, там, където реката се влива в морето. Слънцето вече се беше издигнало и ме пощипваше като шествие от горещи мравки по раменете. С последната хапка сирене и пелте от дюли стигнах до края на улицата, предпазливо пристъпих към малкия кръг от хора и се помъчих да си проправя път, ала ме избутаха назад. В този миг се появиха двама карабинери на велосипеди, единият изсвири със свирката си, а другият извика на хората да се отдръпнат, по дяволите, защото блюстителите на закона бяха тук. Кръгът се отвори светкавично и успях да различа рибаря на тъмния речен пясък, проснат възнак, с ръце, разтворени настрани, със същите черни панталони, бяла риза и гумени сандали от предния ден, когато ме беше отвел в гората. Един от полицаите каза, че мъжът е бил ударен по главата, и тогава видях петното засъхнала кръв по ухото и врата. Нещо в гърдите ми се пръсна и усетих в устата си вкус на кисели мандарини, превих се, разтърсена от неустоимо гадене, паднах по колене и изхвърлих на пясъка смес от сирене, сладко от дюли и вина. «Какво дири тук малката?», възкликна някой и нечия ръка се опита да ме подхване, ала аз станах и се затичах отчаяно. Не спрях да тичам, измъчвана от пробождаща болка в ребрата и от киселия вкус в устата; не спрях, докато не се появи червеният покрив на къщата ни и тогава се строполих край улицата, свита на кълбо в храстите. Кой ли ме беше видял в гората с рибаря? Как ли бе узнал дядо? Не можех да мисля, знаех единствено със сигурност, че този мъж нямаше никога повече да излезе в морето на лов за миди, той лежеше мъртъв на пясъка и заплащаше за греха на двама ни, аз бях свободна и нямаше да бързам за срещата, той нямаше пак да ме води в гората. Дълго след това чух шумовете в къщата от приготовленията за закуска, гласовете на братята и братовчедите. Мина магарето на млекаря с дрънчащи гюмове, а след него — продавачът на хляб на триколката си и Маргара с мърморене излезе да пазарува. Прокраднах се в двора с хортензиите, измих лицето и ръцете си на планинското поточе, попригладих косата си и влязох в трапезарията, където дядо ми вече беше заел мястото си на креслото с вестник в ръка и чаша димящо кафе с мляко до него. Защо ли ме гледа така? Поздрави ме с усмивка.

Два дни по-късно, когато съдебният лекар позволи, организираха бдение за рибаря в скромната му хижа. Цялото село, дори и летовниците, се стекоха да го видят — рядко се случваше нещо интересно и никой не искаше да изпусне такова изключително събитие като убийство, единственото, записано в аналите на този курорт от времето на разпънатия на кръст художник. Въпреки че майка ми смяташе зрелището за прекалено зловещо, Маргара ме заведе, тъй като Тата, който предложи да плати за погребението, заяви, че смъртта е нещо естествено и по-добре отрано да свикваме с нея. На здрачаване се изкачихме по хълма и стигнахме до дъсчена къщурка, украсена с книжни гирлянди, чилийското знаме и скромни букети цветя от крайбрежните градини. По това време нестройните песни под съпровод на китари вече замираха, а множеството, замаяно от наливното вино, дремеше на сламените столове, разположени в кръг край ковчега — проста дървена кутия от нерендосан бор, осветена от четири свещи. Майката, облечена в черно, нашепваше молитви с вметнати в тях ридания и проклятия и същевременно съживяваше с дърва пламъка в печката, където къкреше почернял от сажди чайник. Съседките събираха чаши и предлагаха чай, а по-малките братя, с брилянтин в косата и с неделните си обувки, се гонеха из двора сред кокошките и кучетата. На разнебитен скрин се виждаше украсена с черна лента снимка на рибаря с униформа от времето, когато е служел войник. През цялата нощ роднини и приятели щяха да се редуват, бдейки над трупа преди да го спуснат в земята, непохватно подрънквайки на китара, хапвайки поднесеното от жените и споменавайки покойника с полуизречените на езика на тъжните пияници слова. Маргара пристъпи, като изломоти нещо през зъби и ме повлече за ръката, защото аз се опъвах назад. Когато застанахме пред ковчега, ме накара да се приближа и да кажа един «Отче наш» на раздяла, тъй като според нея душите на убитите нивга не намират покой и нощем спохождат живите и ги тревожат. Върху бял чаршаф лежеше мъжът, който три дни преди това ме беше опипвал в гората. В първия момент го погледнах с някакъв изначален страх, а сетне с любопитство, търсейки прилика, но не можах да я открия. Това лице не беше лицето на моя грях, то беше мъртвешки бледа маска с начервени устни, с коса, разделена на път по средата и втвърдена от брилянтин, с два памука в двете ноздри и с кърпа, вързана на главата, за да поддържа челюстта.