Исабел Алиенде - Паула

Уили проучва къде да те заведем, Паула, нужна ни е повече наука и по-малко заклинания, а аз се опитвам да убедя лекарите да те пуснат и Ернесто — да се примири с положението. Не иска да се разделя с теб, ала няма друга възможност. Днес сутринта дойдоха двете девойчета рехабилитаторки и за пръв път решиха да те смъкнат на партера във физкултурния салон. Аз бях готова с бялата престилка и тръгнах с тях, карайки количката, толкова хора има тук и от толкова отдавна ме гледат да се движа по коридорите, че вече никой не се съмнява, че съм медицинска сестра. На завеждащия му беше достатъчен бегъл поглед, за да установи, че нищо не може да стори за теб; «Равнището на съзнателност е нулево, каза, не изпълнява никакви команди и има отворена трахеотомия, не мога да поема отговорност за подобен пациент.» Това затвърди решението ми да те отведа колкото се може по-бързо от болницата и от Испания, въпреки че не мога да си представя пътуването — придвижването с асансьор няколко етажа е неимоверно трудна задача, изискваща военна стратегия, а какво да кажем за двайсет часа полет от Мадрид до Калифорния — направо е немислимо, но ще намеря начин да го осъществя. Намерих количка и с помощта на мъжа на Елвира те привързах към облегалката с усукан чаршаф, защото ти се свличаш, сякаш си без гръбнак, отведох те до параклиса за няколко минути и сетне на терасата. Аурелия ме придружи, загърната в синия си кадифен пеньоар, който й придава вид на райска птица, и по пътя гневно щипеше любопитните, които прекалено задълго се вторачваха в теб; всъщност видът ти е жалък, дъще. Настаних те с лице към парка, сред десетина гълъба, които долетяха да кълват хляб. «Ще поразвеселя малко Паула», каза Аурелия и започна да пее и да се поклаща с такова чувство, че мястото скоро се изпълни със зрители. Изведнъж ти отвори очи, първо мъчително, замаяна от слънчевата светлина и чистия въздух, които от толкова време ти бяха липсвали, и когато успя да фокусираш погледа си, пред теб се появи тази закръглена матрона, облечена в синьо, танцувайки страстно севиляна насред вихрушка изплашени гугутки. Ти повдигна вежди с изумление и не зная какво точно освети ума ти в този миг, Паула, но заплака с огромна тъга, избухна в безсилен и изпълнен с уплаха плач. Прегърнах те, обясних ти какво се беше случило; «засега не можеш да се движиш, но постепенно ще се оправиш, не можеш да говориш, защото имаш дупка в гърлото и въздухът не достига до устата ти, но когато затворят отвора, ще си разкажем всичко, сега-засега твоята задача е дълбоко да дишаш»; казах ти, че много те обичам, дъще, и че никога няма да те изоставя. Малко по малко ти се успокои, като не отделяше очи от мен, и ми се струва, че ме позна, но може и да си внушавам. В това време Аурелия изпадна в поредната си нервна криза и така завърши нашето първо приключение с инвалидната количка. По мнението на невролога, плачът не означава нищо, той недоумява как продължаваш да си все в същото състояние, страхува се от мозъчно увреждане и назначи поредица от изследвания през следващата седмица. Не искам повече изследвания, искам единствено да те увия в едно одеяло и да избягам тичешком навън, понесла те в ръце, до другия край на земята, където имаш семейство, което те очаква.

Това е необикновено усещане за неподвижност. Дните се нижат зрънце по зрънце в часовник от търпелив пясък; текат толкова бавно, че се губят из календара, струва ми се, че винаги съм живяла в този зимен град сред църкви, статуи и кралски булеварди. Средствата на магията остават безполезни; те са като послания, хвърлени в бутилка в морето с надеждата, че ще бъдат намерени на другия бряг и че някой ще дойде да ни спаси, но до момента отговор няма. Прекарах четирийсет и девет години в тичане, в действие и борба за постигане на цели, които вече не помня, преследвайки нещо безименно, което все беше далече напред. Сега съм принудена да замра в неподвижност и мълчание; колкото и да тичам, доникъде не стигам, а когато викам, никой не ме чува. Донесе ми тишина, за да обмисля вървежа си през този свят, Паула, за да се върна към истинското и към илюзорното си минало, за да възстановя спомените, които други са забравили, за да си спомня това, което никога не е било, и това, което може би ще бъде. Отсъстваща, онемяла и парализирана, ти си моят водач. Времето се ниже безконечно. А може би времето не тече, а ние преминаваме през него. Имам дни за размисъл в излишък, без нищо да правя, освен да чакам, докато ти вегетираш в това тайнствено състояние на какавида. Питам се каква ли пеперуда ще излети, когато се събудиш… Часовете ми минават, пишейки до теб. Съпругът на Елвира ми носи кафе и ме пита защо толкова се трудя над безкрайното писмо, което ти си неспособна да прочетеш. Ще го прочетеш някой ден, сигурна съм, и ще ми се подиграваш с онази присмехулност, която използваш, за да сразиш моите разнежвания. Поглеждам назад в съдбата си и с малко повече късмет може и да открия смисъл в личността си. С неимоверно усилие цял живот гребах срещу течението, изморена съм, искам да се обърна на деветдесет градуса, да отпусна греблата и да оставя течението леко да ме отнесе до морето. Баба ми е пишела в тетрадките дневници, за да съхрани мимолетните късчета на дните си и да излъже слабата памет. Аз се опитвам да надхитря смъртта. Мислите ми се въртят в неуморна вихрушка, докато ти си застинала в неподвижно настояще, напълно чужда на изгубеното минало и на предзнаменованията за бъдещето. Страх ме е. И преди ми се е случвало силно да съм изплашена, но винаги е имало изход, дори от ужаса на военния преврат съществуваше изход в изгнаничеството. Сега съм в задънена улица без врата към надеждата и не знам как да се преборя с толкова много страх.