Исабел Алиенде - Паула

Нямаше абсолютно мнозинство и целият Конгрес трябваше да реши изборите. Дотогава винаги се беше зачитало простото мнозинство, смяташе се, че печели този, който има с един глас повече, ала Народното единство будеше прекалено много страх. Така или иначе традицията натежа повече от страха на парламентаристите и властта на американското посолство, и след дълги дискусии и размисли Конгресът, управляван от християндемократите, изготви документ, в който изискваше от Алиенде да зачита конституционните гаранции; последният го подписа и два месеца по-късно на официална церемония бе закичен с президентската лента. За пръв път в историята марксист биваше избран с демократични избори, очите на света бяха вперени в Чили. Пабло Неруда замина посланик в Париж, където две години по-късно му бе съобщено, че е получил Нобелова награда за литература. Възрастният крал на Швеция му връчи златен медал, който поетът посвети на всички чилийци, защото моята поезия е собственост на отечеството ми“.

Президентът Салвадор Алиенде назначи чичо Рамон посланик в Аржентина и така майка ми се превърна в управител на монументално здание на единствения хълм в Буенос Айрес; сградата имаше няколко салона, трапезария за четирийсет и осем сътрапезници, две библиотеки, двайсет и три бани и неопределен брой килими и произведения на изкуството от предишни правителства — разточителност, труднообяснима за Народното единство, което се стремеше да създаде образ на строгост и простота. Обслужващият персонал — шофьори, готвачи, чистачи, камериерки и градинари — беше толкова многоброен, че се изискваше военна стратегия, за да се организира работата им и смените за храна. Кухнята действаше без почивка, приготвяйки коктейли, обеди, дамски сбирки на чай, официални банкети и диети за майка ми, която от толкова напрежение, страдаше от стомах. Въпреки че почти не слагаше залък в уста, тя измисляше рецепти, които прославиха трапезата на посолството. Беше в състояние да сервира цяла пуйка с пера на задника и с отворени очи, а като махнеха само четири карфици, кожата се отделяше като дреха и под нея се разкриваше сочно месо и вътрешност, напълнена с малки пиленца, които на свой ред съдържаха плънка от бадеми — тези ястия се различаваха със светлинни години от парчетата черен дроб, които плуваха в топла вода на обедите в училището в Ливан. На едно подобно угощение се запознах с една от най-прочутите гледачки в Буенос Айрес. Закова поглед в мен от отсрещната страна на масата и не престана да ме наблюдава през цялата вечер. Трябва да е била на шейсет години, имаше аристократична осанка, беше облечена в черно, със строгост и донякъде старомодно. На излизане от трапезарията се приближи и ми каза, че иска да говори насаме с мен; майка ми я представи като Мария Тереса Хуарес и ни заведе в една от библиотеките. Без да продума, жената се настани на един диван и ми посочи мястото до себе си, сетне взе ръцете ми, подържа ги в своите в продължение на няколко минути, които ми се сториха безкрайни, тъй като не знаех какво точно иска, и накрая ми предсказа четири неща, които аз записах на лист хартия и никога не забравих: „ще има кървава баня в страната ти, ще бъдеш неподвижна и парализирана задълго, единственият ти път е да пишеш и едно от децата ти ще се прочуе в различни краища на света“. „Кое от двете?“, поиска да разбере майка ми. Гледачката попита за снимки, остана загледана в тях няколко секунди и накрая посочи теб, Паула. Понеже първите три предсказания се сбъднаха, предполагам, че и последното ще се изпълни и това ми дава надежда, че няма да умреш, дъще, че по съдба имаш още работа тук. Веднага, щом излезем от тази болница, искам да се свържа с онази дама, ако е още жива, и да я попитам какво те очаква в бъдеще.

Въодушевен от мисията си в Аржентина, чичо Рамон отвори вратите на посолството за политици, интелектуалци, преса и всички онези, които сътрудничеха с начинанието на Салвадор Алиенде. Подпомаган от майка ми, която през въпросните три години прояви изключителна издръжливост, организаторски талант и кураж, той си постави за цел да нормализира трудните отношения между Чили и Аржентина — две съседни държави, които бяха имали доста търкания в миналото и сега трябваше да преодолеят резервите, породени от социалистическия експеримент в Чили. В часове, откраднати от съня му, направи ревизия на инвентара и на внушителните сметки на посолството, за да не позволи в изобилието и безпорядъка да бъдат отклонени фондове. Управлението на Народното единство се наблюдаваше под лупа от политическите врагове, които непрекъснато дебнеха за повод, та да го оклеветят. Първата изненада на чичо Рамон бяха разходите за сигурност. Разпита колегите си от дипломатическия корпус и разбра, че частните телохранители са се превърнали в истински проблем за Буенос Айрес. Започнали като охрана срещу отвличания и атентати, те скоро излезли извън контрол и по онова време вече наброявали към трийсет хиляди, като броят им продължавал да расте. Представлявали истинска въоръжена до зъби армия без етични норми, йерархия, закони и правила, която подклаждала терор, за да оправдае съществуването си. Подозирали, че е много лесно някой да бъде отвлечен или убит, достатъчно било да се договори сумата с телохранителите му и те собственоръчно се нагърбвали със задачата. Чичо Рамон реши да рискува и освободи своите охранители, защото му се струваше, че представител на народно правителство не може да се обгражда с наемни убийци. Наскоро след това избухна бомба в сградата, която превърна всички лампи и прозорци в купчина стъклен прах и разстрои завинаги нервите на швейцарското куче на майка ми, но поне нямаше нито един ранен. За да бъде потушен скандалът, в пресата излезе съобщение, че става дума за експлозия от газ в резултат на неизправен маркуч. Това бе първият терористичен атентат срещу родителите ми в аржентинската столица. Четири години по-късно трябваше да бягат посред нощ, за да спасят живота си. Когато приеха поста, не подозираха колко много работа ги чака в това посолство — най-важното за Чили след Вашингтон, но се заеха да изпълнят мисията си с опита, натрупан през дългите години дипломатическа служба. Сториха го така блестящо, че след това трябваше да заплатят с много години в изгнание.