Исабел Алиенде - Паула

Предполагам, че би искала да ти разкажа за най-щастливия период от твоето детство, когато Грани беше още жива, родителите ти се обичаха, Чили беше твоята страна, но тази тетрадка наближава седемдесетте години, когато нещата започнаха да се променят. Доста по-късно осъзнах, че историята бе направила завой. През септември 1970 г. Салвадор Алиенде бе избран за президент от коалиция от марксисти, социалисти, комунисти, разочаровани групи от средната класа, радикализирани християни и хиляди бедни мъже и жени, обединени под символа на Народното единство и решени да поемат пътя към програма за преход към социализма, ала без да се нарушава дългата буржоазна и демократична традиция в страната. Независимо от очевидните противоречия в този голям проект, вълна от безумна надежда мобилизира голяма част от обществото, която очакваше раждането в този процес на новия човек, вдъхновен от благородни идеали, по-щедър, състрадателен и справедлив. В мига, в който бе оповестена победата на Алиенде, противниците му започнаха да го саботират и колелото на съдбата се завъртя в трагична посока. В нощта на победата не излязох на улицата да празнувам с привържениците му, за да не наскърбя свекъра ми, свекърва ми и дядо ми, които се страхуваха от появата на нов Сталин в Чили. Алиенде четири пъти се беше кандидатирал и на четвъртия път извоюва победа, въпреки разпространеното схващане, че е проиграл шансовете си в предишните кампании. Дори Народното единство се съмняваше в победата му и беше на път да избере за свой кандидат Пабло Неруда. Поетът не изпитваше никакви политически амбиции, чувстваше се стар и изморен, интересуваше се единствено от своята годеница — поезията; при все това, като дисциплиниран член на Комунистическата партия, беше готов да се подчини на партийното поръчение. Когато в края на краищата Салвадор Алиенде бе официално определен за кандидат след множество вътрешни междупартийни дебати, Неруда пръв облекчено се усмихна и се завтече да го поздрави. Дълбоката рана, която раздели страната на непримирими фракции, се отвори по време на предизборната кампания, когато семейства се разцепиха, брачни двойки се разделиха и приятели се изпокараха. Свекър ми облепи стените на къщата си с пропагандни плакати за десницата; спорехме разгорещено, но не стигнахме до размяна на обиди, тъй като обичта на всички ни към Грани и децата беше по-силна от различията помежду ни. По онова време дядо ти още беше снажен и здрав мъж, но бавното деградиране, което щеше да го отведе в пропастта на безпаметието, вече беше започнало. Прекарваше предобедите в леглото, задълбочен в математически занимания, и следеше три телевизионни сериала, които заемаха голяма част от следобедите му; имаше дни, в които не се обличаше, обикаляше по пижама и пантофи, заобиколен от внимателните грижи на съпругата си, която му носеше храната на поднос. Натрапчивото миене на ръце излезе извън контрол — кожата му се разрани, а изящните му ръце заприличаха на лапи на кондор. Беше сигурен в победата на своя кандидат, ала на моменти започваха да го гризат съмнения. С приближаването на изборите, зимата отстъпваше и се усещаха първите признаци на пролетта. Заета в кухнята с приготвяне на първите консерви за сезона и в игри с внуците, Грани не вземаше участие в политическите спорове, ала много се тревожеше, когато чуеше разгорещените ни гласове. В онази година открих, че свекърва ми пие скришом, но го правеше толкова потайно, че никой друг не узна.

В деня на изборите най-изненадани от триумфа бяха победителите, защото дълбоко в себе си не го бяха очаквали. Иззад залостените врати и прозорци на богаташкия квартал победените трепереха, убедени, че тълпите ще се надигнат, обзети от трупана в продължение на векове класова омраза, но нищо такова не се случи, имаше само мирни прояви на народно веселие. Множество, пеещо Обединеният народ никога няма да бъде победен, се изсипа по улиците, развявайки знамена и флагчета, докато в посолството на Съединените американски щати се свикваше спешно заседание на персонала; американците бяха започнали конспирации преди една година, като финансираха десните екстремисти и се опитваха да привлекат някои превратаджийски настроени генерали. По казармите военните чакаха инструкции в бойна готовност. Чичо Рамон и майка ми бяха щастливи от победата на Салвадор Алиенде; Тата призна поражението си и благородно отиде да го поздрави, когато той неочаквано същата вечер се отби на гости в дома на родителите ми. На другия ден отидох на работа както обикновено и заварих сградата в плен на противоречиви слухове, а собственика на издателството — тайно да опакова камерите си и да подготвя частния си самолет, за да прекоси границата със семейството и значителна част от имуществото си, а в това време частен охранител наглеждаше италианската му състезателна кола да не би простолюдието да я одраска в еуфорията си. «Продължаваме да работим все едно, че нищо не е станало», оповести Делия Вергара, използвайки същия тон като мис Сейнт Джон преди години в Ливан, когато реши да игнорира войната. Така и направихме през следващите три години. На другия ден сутринта дядо ти беше един от първите на опашката пред банката, за да изтегли парите си; планираше да избяга в чужбина веднага щом кубинските орди дебаркираха, или пък съветската диктатура започнеше да разстрелва граждани. «Аз никъде не отивам, оставам с децата», увери ме Грани, разплакана зад гърба на мъжа си. Внуците се бяха превърнали в смисъл на живота й. Заминаването беше отложено, билетите си останаха готови на камината, ала не бяха използвани, защото най-страшните предсказания не се сбъднаха — никой не щурмува страната, границите останаха отворени, нямаше екзекуции до някоя стена, както се опасяваше свекър ми, а Грани с твърда решимост заяви, че не съществувал марксист, който да я отдели от внуците й и още по-малко някой си, дето носел същото презиме като снаха й.