Тата не можа да изтърпи дълго скуката и самотата край морето. Трябваше да се откаже от морските бани, защото ледовитите температури на Хумболтовото течение смразяваха костите му; заряза и риболова, защото петролната рафинерия унищожи както морските, така и сладководните риби. Накуцваше все по-силно и го спохождаха все по-многобройни болежки, но остана верен на теорията си, че болестите са естествени наказания за човечеството и че болката губи сила, ако не й се обръща внимание. Държеше се на крак благодарение на джина и на аспирина, които заместиха хомеопатичните му лекарства, когато те престанаха да му действат. Не беше странно, че се случи това, защото като деца братята ми и аз не устоявахме на изкушението на старата дървена домашна аптечка, препълнена с тайнствени флакончета, и не само че пиехме с шепи хомеопатичните лекарства, но и ги смесвахме в шишенцата. Старецът разполагаше с много месеци в мълчание, за да преговори спомените си и да заключи, че животът е истинска досада и човек не бива толкова да се страхува, че ще го напусне. «Забравяме, че, така или иначе, вървим към смъртта», казваше често. Призракът на Меме се губеше в ледените извивки на онази къща, построена за удоволствията на лятото, но не за гонещите се ветрове и зимните дъждове. На всичко отгоре папагалът настина лошо и хомеопатичните лекарства и аспирините, разтворени в джин, които стопанинът му изсипваше с капкомер в човката, бяха безсилни — един понеделник осъмна вкочанен под висилката, където беше прекарал толкова години, обсипвайки ни с ругатни. Тата го изпрати, увит в лед, на някакъв балсаматор в Сантяго, който му го върна след известно време препариран, с нова перушина и умно изражение, което никога не бе имал приживе. Когато дядо привърши с поправянето и на последните повреди в къщата и се измори да воюва срещу ерозията на хълма и нашествията от мравки, хлебарки и плъхове, вече беше изминала цяла година и самотата беше вкиселила характера му. Започна да гледа сериалите по телевизията като последна отчаяна мярка срещу отегчението, ала, без да разбере, се пристрасти към тях и не след дълго съдбата на онези комиксови герои стана по-важна от тази на близките му. Следеше няколко сериала едновременно, смесваше сюжетите и накрая се изгуби в лабиринт от чужди страсти; тогава разбра, че е дошъл мигът за завръщане в цивилизацията, преди старостта да му е приложила последната си хватка и да го е превърнала в полупобъркан дъртак. Върна се в столицата, когато ние бяхме в състояние да се пренесем в нашия нов дом — готова сглобяема колиба, сглобена с несръчните чукове на половин дузина работници и увенчана със сламена перука на покрива, която й придаваше африкански вид. Възобнових стария си навик да посещавам дядо привечер след работа. Бях се научила да шофирам и с Майкъл се редувахме за колата — примитивно превозно средство от пластмаса, с една-единствена врата отпред, така че при отварянето й, се разпадаха таблото и воланът; не съм добър шофьор и преправянето на път през оживения трафик в това механизирано яйце беше истинско самоубийство. Ежедневните посещения при Тата ми дадоха достатъчно материал за всички книги, които съм написала, и вероятно за тези, които ще напиша; той беше надарен разказвач, притежаваше зловещ хумор и беше способен, превивайки се от смях, да разказва истории, от които на човек му настръхваше косата. Подари ми безрезервно всички случки, натрупани през дългогодишното му съществуване, основните исторически събития на столетието, екстравагантностите на моето семейство и безкрайните познания, придобити с четенето. Единствените забранени в негово присъствие теми, бяха религията и болестите — смяташе, че Бог не е тема за разискване и че всичко, свързано с тялото и функционирането му, е нещо много лично; дори търсенето на собственото отражение в огледалото му изглеждаше смешна суета и той се бръснеше по памет. Въпреки властния си характер, не беше лишен от гъвкавост. Когато започнах да работя като журналист и най-сетне намерих език, на който да изразявам разочарованията си на жена в една мачистка култура, в началото той отказваше да чуе доводите ми, които му се струваха пълна глупост, посегателство над семейството и обществото, но щом долови мълчанието, застинало между нас по време на следобедните закуски с чай и кифли, започна заобиколно да ме разпитва. Един ден го изненадах да прелиства книга, чиито корици ми се сториха познати, и с времето той прие освобождението на жената като въпрос на елементарна справедливост, но не му достигна прозрение за обществени промени, в политиката беше индивидуалист и консерватор, по същия начин както в религията. Веднъж поиска от мен да му помогна да умре, защото смъртта обикновено била бавна и непохватна.
Читать дальше