Исабел Алиенде - Паула

— Тя още е жива — каза, — защото аз не съм я забравял нито за миг. Често ме навестява.

— Искаш да кажеш, че ти се явява като призрак?

— Говори ми, усещам дъха й в тила си, присъствието й — в стаята си. Докато бях болен, ме държеше за ръка.

— Това бях аз, Тата…

— Да не мислиш, че съм изкуфял, зная, че понякога беше ти, но друг път беше тя.

— Ти също няма да умреш, защото аз винаги ще те помня. Не съм забравила нищичко от това, което си ми казвал през всичките тези години.

— Как да ти имам вяра, като ти всичко променяш. Умра ли аз, няма кой да ти дърпа юздите и сигурно ще разправяш врели-некипели за мен — засмя се той, закривайки уста с носната кърпичка, защото все още не контролираше добре мимиките на лицето си.

През следващите месеци упорито тренираше и накрая започна отново да се движи, възстанови се напълно и живя още почти двайсет години, като отдели време да те опознае, Паула. Ти беше единствената, която той различаваше измежду рояка внуци и правнуци, не беше мъж на нежните излияния, ала очите му заблестяваха, щом те зърнеше, «това момиченце има особена съдба», казваше. Какво ли би направил, ако те видеше в сегашното ти състояние? Мисля, че с бастуна си би разгонил всички лекари и сестри и със собствените си ръце би изключил всякакви маркучи и сонди, за да ти помогне да умреш. Ако не бях сигурна, че ще се оправиш, може би и аз бих сторила същото.

Днес издъхна дон Мануел. Изнесоха тялото му на носилка през задната врата и семейството го взе, за да го погребе на село. Жена му и синът му бяха споделяли с нас в коридора на изгубените следи най-трудните моменти от живота си, мъката при всяко посещение в интензивното отделение, дългото търпение на часовете, дните и седмиците агония. В известен смисъл станахме нещо като роднини. Тя носи домашно сирене и хляб от село, които дели с мама и с мен; понякога заспива изтощена с глава на скута ми, излегната на редицата столове в чакалнята, а аз леко галя челото й. Тя е дребна, стегната и мургава жена с лице набраздено от празнични бръчки; облечена е винаги в черно. Щом влезе в болницата, си събува обувките и нахлузва чехли. Прехвърлил шейсетте, дон Мануел беше силен като кон, но след три стомашни операции се измори от унизителното си положение и престана да се бори. Присъствахме на бавното му угасване. В последните дни се обърна към стената и отказа да получи утеха от болничния свещеник, който често се отбива в отделението. Издъхна, държейки ръцете на близките си, дори аз успях да се сбогувам с него: «Нали ще се сетите да се молите за Паула там отвъд», го помолих мълком, преди да е напуснал тялото си. «Щом се оправи дъщеря ви, ще ни дойдете на гости на село, имаме много хубава земя; чистият въздух и здравата храна ще помогнат на Паула», ми каза вдовицата. Заминаха си с такси, което караше след катафалката. Тя сякаш се беше смалила, вървеше със сухи очи, понесла чехлите в ръка.

Няколко дни ти изключвахме кислородния апарат, всеки следващ път за по-дълго време от предишния и вече издържаш десет минути с малкото въздух, който успяваш да сместиш в тялото си. Дишането ти е бавно и повърхностно, гръдните ти мускули се борят срещу парализата и вече започват леко да се повдигат. След една седмица вероятно ще можем да те изведем от интензивното отделение и да те настаним в обикновена стая. Няма индивидуални стаи, с изключение на стая номер нула, където изпращат умиращите; бих искала да те отведа в слънчева и тиха стая с прозорец, през който да надничат птици и цветя, както би желала ти, ала се опасявам, че ще имаме на разположение само едно легло в общата стая. Надявам се мама да издържи дотогава, струва ми се, че всеки момент ще се прекърши.

Най-страшни предзнаменования ме връхлитат нощем, когато усещам часовете да се влачат един след друг и накрая долавям утринните шумове, дълго преди да са се появили първите признаци на развиделяването — чак тогава заспивам дълбоко като мъртвец, увита в сивата кашмирена жилетка на Уили. Донесе ми я при първото си идване, сякаш е знаел, че дълго ще сме разделени. Тази дреха, пропита със спомени, олицетворява за мен вълшебството на нашата среща. През първите седмици пиех някакви сини хапчета — един от многото тайнствени цярове, които майка ми предписва по собствено усмотрение и щедро измъква от някаква голяма торба, в която трупа лекарства от незапомнени времена. Веднъж ми инжектира двойна доза от едно укрепващо лекарство, предназначено за крайно отпаднали организми, с което се беше сдобила в Турция деветнайсет години по-рано, и едва не ме изпрати в гроба. Сините хапчета ме потапяха в тежък сън, събуждах се с разфокусиран поглед и ми трябваше половин сутрин, за да избистря донякъде съзнанието си. После открих в една близка уличка аптека, голяма колкото шкаф, където клиентите бяха обслужвани от висока и суха аптекарка, облечена цялата в черно и закопчана до брадичката — разказах й за моите тревоги. Даде ми валериан в шишенце от тъмно стъкло и сега, с незначителни отклонения, сънувам все едно и също. Сънувам, че аз съм ти, Паула, че имам твоята дълга коса и големи очи, ръцете ти с деликатни пръсти и твоята венчална халка, която нося, откакто ми я дадоха в болницата, когато ти се разболя. Поставих я на пръста си, за да не се загуби в суетнята от онова време, и по-късно не пожелах да я сваля от ръката си. Когато дойдеш в съзнание, ще я върна на Ернесто, за да ти я сложи така, както в деня на вашата сватба, преди малко повече от година. «Не смяташ ли, че църковният брак е излишно главоболие?», подметнах тогава. Ти ми отправи строг поглед и с онзи поучителен тон, който никога не използваш за твоите ученици, но прилагаш понякога към мен, отвърна, че Ернесто и ти сте вярващи и че искате да осветите връзката си пред хората, защото насаме вече сте се венчали пред Бога в деня, когато за пръв път сте спали заедно. На церемонията ти приличаше на горска фея. Пристигнаха роднини от много далеч, за да отпразнуват събитието в Каракас, а аз дойдох от Калифорния с булчинската ти рокля в ръце, полузадушена в истинска планина от бял плат. Ти се облече в дома на моя приятел Илдемаро, който се чувстваше горд, сякаш ти беше баща, и пожела да те закара до църквата в стария си автомобил, добре измит и лъснат за случая. «Като мисля за Паула, винаги я виждам в сватбена премяна с цветен венец на главата», ми каза Илдемаро развълнуван, когато дойде в Мадрид да те види през първите дни от твоето боледуване.