Исабел Алиенде - Паула

Родителите ми заминаха за Женева и ние започнахме семейния си живот в огромната къща с предплатен за шест месеца от чичо Рамон наем и с килера, в който мама беше складирала, подобно на щедра сврака, чували със зърно, буркани с консервирани храни и дори бутилки с вино, сякаш ставаше дума за оцеляване от катаклизъм и края на света. Във всички случаи това решение не се оказа много практично, защото не разполагахме с мебели, за да обзаведем толкова много стаи, нито пък с пари за отопление, за прислужница, която да чисти, и за градинар, а като връх на всичко къщата оставаше без надзор, когато и двамата тръгвахме призори за офиса и за университета. Откраднаха ни кравата, прасето, кокошките и плодовете от дръвчетата; сетне изпочупиха прозорците и ни отмъкнаха сватбените подаръци и дрехите; накрая откриха входа за тайния килер и го опразниха до шушка, като оставиха бележка с благодарности на вратата му в знак на последна подигравка. Така започна броеницата от кражби, които са подправяли вкуса на нашия живот; по мои пресмятания крадците са нахълтвали в обитавани от нас домове над седемнайсет пъти и са ни лишавали от почти всичко, включително от три автомобила. По някакво чудо сребърното огледало от баба ми всеки път оставаше недокоснато. Покрай кражби, изгнание, развод и пътувания съм изгубила толкова много неща, че сега, едва закупила някаква вещ, започвам да се разделям с нея, тъй като зная колко кратко ще остане в ръцете ми. Когато изчезнаха сапуна в банята и хляба от кухнята, решихме да напуснем тази голяма, рушаща се и опразнена къща, където паяците плетяха дантели по тавана, а плъховете най-безочливо се гонеха. Междувременно дядо ми беше престанал да работи, сбогувал се бе завинаги с овцете си и се бе преместил в разнебитената къща край морето, за да прекара остатъка от старините си далеч от столичния шум и за да чака смъртта в мир със спомените си, без да подозира, че щеше да прекара още двайсет години на този свят. Отстъпи ни своята къща в Сантяго, където се настанихме сред тържествени мебели, картини от деветнайсети век, мраморната статуя на замисленото момиче и овалната маса в трапезарията, по която като омагьосана се плъзгаше захарницата на Меме. Не беше задълго, защото през следващите месеци построихме с много дързост и заеми малката къща, където се родиха децата ми.

Месец след сватбата ме свиха остри болки в долната част на корема и аз като пълна невежа и абсолютно неориентирана, ги отдадох на венерическо заболяване. Не знаех добре какво е точно това, но предполагах, че е нещо свързано със секса и следователно — с брака. Не се осмелих да говоря с Майкъл, защото в моето семейство и в английския колеж ме бяха учили, че обсъждането на теми, свързани с тялото, е проява на лош вкус; още по-изключено бе да отида за съвет при свекърва ми, а майка ми беше прекалено далеч, така че търпях, без да гъкна, докато нещата стигнаха дотам, че едва можех да ходя. Един ден, докато с мъка бутах количката с продукти от пазара, срещнах майката на бившата годеница на брат ми — блага и дискретна жена, която бегло познавах. Панчо все още следваше по петите новия Месия и любовната му връзка с момичето временно беше прекъсната, няколко години по-късно щеше два пъти да се жени за нея и също толкова пъти да се развежда. Добрата жена ме попита как съм и още преди да е довършила въпроса си, увиснах на врата й и изстрелях без увъртания, че умирам от сифилис. С възхитително спокойствие тя ме хвана подръка, заведе ме в близката сладкарница, поръча кафе с пасти и сетне ме разпита за повече подробности около експлозивната ми изповед. Видяхме сметката и на последното парченце торта и тя веднага ме заведе при свой познат лекар, който установи инфекция на уринарните пътища, предизвикана вероятно от леденото течение в старата колониална къща, предписа ми да лежа и да пия антибиотици и ме изпрати с шеговита усмивка: „Следващия път, когато хванете сифилис, не чакайте толкова, обадете ми се по-бързо“, ми препоръча. Това бе началото на едно безусловно приятелство с въпросната госпожа. Взаимно се осиновихме, защото на мен ми беше нужна втора майка, а тя пък имаше свободно място в сърцето си; започнах да я наричам баба Хилда и оттогава насам тя съвсем безкористно е изпълнявала своята мисия.

Децата обусловиха моето съществуване и от момента на тяхното раждане престанах да мисля за себе си като за нещо отделно, а като за част от едно неделимо трио. Преди години по определен повод се изкуших да дам предимство на един любовник, но не се получи и в крайна сметка се отказах от него, за да се „върна при семейството. Това е въпрос, за който ще говорим по-нататък, Паула, сега е по-добре да запазим мълчание. Никога не ми е хрумвало, че майчинството е въпрос на избор, винаги съм го смятала неизбежно като годишните времена. Установявах бременностите си преди това да стане по научен път — ти ми се яви насън, както и брат ти Николас, по-късно. Не съм загубила тази дарба и сега отгатвам децата на снаха си; сънувах внука си Алехандро преди още родителите му да предполагаха, че са го заченали, и зная, че детенцето, което ще се роди напролет, ще бъде момиченце и ще се казва Андреа, ала Николас и Селия не ми вярват, планират преглед с ултразвук и правят списъци с имена. В първия сън ти беше на две годинки и се наричаше Паула, беше слабичко момиченце с тъмни коси, големи черни очи и морен поглед, като на мъчениците от средновековните стенописи на някои църкви. Беше облечена с палтенце и шапка на карета, подобни на класическия костюм на Шерлок Холмс. През следващите месеци толкова напълнях, че една сутрин се наведох да се обуя и се преобърнах с краката във въздуха; динята в корема ми се беше търкулнала към гърлото, променяйки моя център на тежестта, който така и не се върна в старото си положение, тъй като продължавам да залитам, бродейки по този свят. Времето, през което ти беше в мен, беше време на съвършено щастие, никога не съм се чувствала в по-добра компания от тогава. Научихме се да общуваме на шифрован език, знаех как ще изглеждаш през живота си — виждах те на седем, петнайсет и двайсет години, виждах те с дълга коса и весел смях, облечена с джинси и в булчинска рокля, ала никога не съм те сънувала така, както си сега — дишаща през тръба в гърлото, безжизнена и безпаметна. Минаха повече от девет месеца и понеже ти нямаше намерение да напуснеш спокойната пещера, където беше добре настанена, лекарят реши да предприеме драстични мерки и сряза корема ми, за да се появиш ти на бял свят на 22 октомври 1963 година. Баба Хилда единствена беше до мен в този труден момент, защото Майкъл бе повален на легло от невротична треска, мама беше в Швейцария, а аз не пожелах да съобщя на свекър ми и свекърва ми, докато всичко не свърши. Беше космато бебе с вид на щитоносец, ала не бих те сменила за никое друго, а освен това мъхът скоро изчезна и направи път на нежно и красиво момиченце, нагиздено с две чисто нови перли в ушичките, които мама настоя веднага да ти подаря, за да изпълня стара семейна традиция. Скоро отново тръгнах на работа, но нищо вече не беше както преди — половината от времето ми, вниманието, енергията ми, бяха насочени към теб; развих своеобразни антени, за да предусещам потребностите ти дори от разстояние; краката ми едва ме довличаха до работата и там търсех поводи да избягам; закъснявах, тръгвах си по-рано и се правех на болна, за да си остана вкъщи. Да те гледам как растеш и откриваш света, ми изглеждаше много по-интересно, отколкото Обединените нации и амбициозните им програми за подобряване на съдбата на планетата; копнеех за часа, в който Майкъл щеше да се дипломира като инженер и щеше да издържа семейството си, а за мен щеше да е възможно да остана при теб. Междувременно свекър ми и свекърва ми се бяха преместили в обширна къща на една пряка от мястото, където строяхме нашата, и се готвеха да посветят остатъка от дните си да те глезят. Имаха наивна представа за живота, защото никога не бяха излизали от тесния кръг, в който бяха защитени от превратностите; за тях бъдещето изглеждаше благословено, както беше и за нас. Нищо лошо не можеше да ни се случи, щом нищо лошо не правехме. Аз бях готова да се превърна в примерна съпруга и майка, въпреки че не знаех точно как. Майкъл очакваше да намери добра работа с професията си, да живее в охолство, да пътува по малко и след много време да наследи голямата къща на родителите си, където щеше да живее на старини заобиколен от внуци, играейки бридж и голф с неизменните си открай време приятели.