Исабел Алиенде - Паула

Винаги обядвахме в двора с хортензиите под старата асма край голяма маса, застлана с бели покривки. В онзи ден семейството беше в пълен състав, за да отпразнува Коледа; висяха гирлянди, борови клонки и малки чинийки с ядки и захаросани сушени плодове красяха масата. Поднесоха останалото от пуйката от предишната вечер, салата от маруля с домати и крехка царевица и огромна тава с ориз, запечен на фурна с лук и масло. Сервираха рибата цяла, с опашката и с едра глава с умоляващи очи, и с непокътната кожа, подобна на сребърна ръкавица на точки, която майка ми свлече с едно движение, откривайки лъскавото месо. От ръка на ръка се предаваха каните с бяло вино и праскови и подносите с прясно изпечен, още топъл хляб. Както обикновено, разговаряха, надвиквайки се. Дядо ми, по риза и със сламена шапка, единствен правеше изключение от шумната врява, погълнат от задачата да изчисти семето на една люта чушка, за да я напълни със сол и да получи след няколко минути солена и лютива течност, способна да перфорира цимент, която той с наслада изпиваше. Децата седяхме в единия край на масата — бяхме петима палави братовчеди, оспорващи си най-златистите парчета от хляба. Аз още усещах вкуса на морските таралежи в устата си и от ума ми не излизаше мисълта, че в четири имам среща. Прислужничките бяха подготвили стаите добре проветрени и освежени и след като се наобядва, семейството се оттегли за почивка. Петимата братовчеди деляхме обща стая с пет кушетки, беше трудно да се избяга от сиестата, тъй като страховитото око на Маргара зорко бдеше, но след известно време дори тя отиде, изтощена, в стаята си. Изчаках другите деца да се унесат в сън и къщата да се успокои, станах безшумно, облякох си престилката и сандалите, скрих куклата под леглото и тръгнах. Дървеният под скърцаше при всяка моя стъпка, но в къщата всичко вдигаше шум — дъските на пода, водопроводните тръби, моторът на хладилника и на водната помпа, плъховете и папагалът на Тата, който лятно време прекарваше времето си, засипвайки ни с ругатни от мястото си.

Рибарят ме чакаше в края на крайбрежната алея, облечен в тъмен панталон, бяла риза и гумени чехли. Щом доближих, тръгна напред и аз го последвах безмълвна, като сомнамбул. Пресякохме улицата, хлътнахме в малка уличка и заизкачвахме хълма по посока към гората. Горе на високото нямаше къщи, а само борове, евкалиптови дървета и храсти; въздухът беше свеж, почти студен и слънцето едва проникваше през сенчестия зелен свод. Силният аромат на дърветата и диворастящите храсти от мащерка и мента се смесваха с уханието, издигащо се откъм морето. По покритата с изгнили листа и борови иглички пръст пробягваха зелени гущерчета; леките им крачета, някой птичи вик и шумът на клонките, залюлени от бриза, бяха единствените доловими шумове. Той ме хвана за ръка и ме поведе навътре в гората; напредвахме сред растителност от всички страни, аз не можех да се ориентирам, не чувах морето и се почувствах изгубена. Вече никой не можеше да ни види. Толкова ме беше страх, че не можех да говоря, нямах смелост да се изтръгна от ръката, която ме държеше, и да се втурна да бягам, знаех, че той е много по-силен и бърз от мен. „Не разговаряй с непознати, не давай да те докосват, допуснеш ли чужд допир между краката си, вършиш смъртен грях и освен това забременяваш и коремът ти започва да се издува като балон все повече и повече, докато накрая не се спука и не умреш“, гласът на Маргара отекваше в мен, набивайки в главата ми ужасни предупреждения. Съзнавах, че върша нещо забранено, ала не можех да се върна назад, нито да избягам, бях заклещена в капана на собственото си любопитство, на някакво вълнение, по-силно от ужаса. В други моменти от живота си също съм чувствала това смъртно замайване пред опасността и много пъти съм се поддавала, неспособна да устоя на настоятелния повик на приключението. В някои случаи изкушението е погубвало живота ми, както по времето на военната диктатура, в други го е обогатявало, както когато се запознах с Уили и склонността ми да рискувам ме тласна да го последвам. Най-сетне рибарят спря. „Тук е добре, каза и нагласи няколко клона така, че да се образува нещо като ложе, легни тук, сложи главата си на ръката ми, за да не се напълни косата ти с листа, точно така, стой спокойна, ще си поиграем на мама и татко“, каза пресекливо, задъхвайки се, а в това време грубата му ръка опипваше лицето и шията ми, спускаше се отпред по престилката ми, търсейки детинските ми зърна, които щръкнаха при допира му, галейки ме така, както никой никога дотогава не ме беше галил — в нашето семейство не се докосвахме. Усещах топла отмала да размеква костите и волята ми, някъде дълбоко в мен се надигна първичен страх и аз се разплаках. „Какво ти е, глупаво момиченце? Няма да ти сторя нищо лошо“ и ръката на мъжа изостави деколтето и се спусна към краката ми, изучавайки ги бавно, разтваряйки ги твърдо, но без насилие, изкачвайки се все повече и повече до самия център. „Не плачи, само ще те докосна много внимателно с пръст, в това няма нищо лошо, разтвори крака, отпусни се, не се страхувай, няма да ти го пъхна, не съм малоумен, нали ако ти сторя нещо, дядо ти ще ме убие, нямам намерение да те чукам, само малко ще си поиграем.“ Разкопча престилката ми и я свали, ала остави гащетата ми, предполагам, че усещаше заплашителния дъх на Тата във врата си. Гласът му беше станал дрезгав, шептеше безспир някаква смесица от мръсотии и нежни слова и целуваше лицето ми с плувнала в пот риза, полузадушен, дишайки бурно, притискайки се в мен. Помислих си, че ще умра премазана, сплескана от кокалестото тяло и от тежестта му, задушена от неговия мирис на пот и море, от дъха му на чесън и вино; в това време силните му и топли пръсти се движеха като лангусти между краката ми, натискайки и търкайки, а ръката му покриваше онази потайна част от тялото ми, която никой не биваше да докосва. Не можех повече да търпя, усетих, че нещо дълбоко в мен се отваря, разпуква се и се взривява на хиляди частици, през това време той започна да се търка в мен все по-бързо и по-бързо, в непонятен пароксизъм от степания и неописуеми предсмъртни хрипове и накрая се строполи до мен с глух вик, който не излезе от него, а от самата земна утроба. Не разбрах добре какво се беше случило, нито колко време бях прекарала до този мъж без дрехи, само с небесносините си и непокътнати памучни гащета. Потърсих престилката си и непохватно я облякох, ръцете ми трепереха. Рибарят закопча копчетата на гърба ми и ме погали по косата — „недей да плачеш, нищо лошо не ти се е случило“, каза и веднага се изправи, хвана ме за ръка и ме поведе тичешком надолу по склона към светлината. „Утре ще те чакам по същото време, и през ум да не ти минава да ме вържеш и не казвай нищичко за това на никого. Ако дядо ти узнае, ще ме убие“, ме предупреди на раздяла. Но на следващия ден той не дойде на срещата.