Исабел Алиенде - Паула

Какъв бе животът ми преди Уили? Пак беше добър, изпълнен със силни чувства. Живяла съм в крайности, не съм била галена и малко неща са били лесни за мен; може би затова първият ми брак продължи години — той беше спокоен оазис, зона без конфликти насред битките. Всичко останало бе само усилие, завладяване на поредната крепост с размахан меч, без минутка примирие или скука, големи успехи и ужасни провали, страсти и любови, а също самота, труд, загуби и раздели. До деня на военния преврат смятах, че младостта ми ще трае вечно, светът ми се струваше прекрасно място, а хората — добри в по-голямата си част; мислех, че злото е вид катастрофа, грешка на природата. Всичко това внезапно свърши на 11 септември 1973 година, когато се събудих за жестокостите на човешкото съществуване, но все още не съм стигнала дотам в тези страници, защо да те обърквам със скокове на паметта, Паула. Не останах стара мома, както предвиждах в онези драматични документи, съхранени в сейфа на чичо Рамон, точно обратното — ожених се прекалено рано. Въпреки обещанието на Майкъл пред родителите му, решихме да се оженим преди да е завършил инженерство, защото другата алтернатива беше да замина с родителите си в Швейцария, където чичо Рамон беше назначен за представител на Чили в Обединените нации. Работата ми позволяваше да наема стая и да се издържам, макар и трудно, ала в Сантяго по онова време идеята деветнайсетгодишно момиче да се изнесе да живее самостоятелно с годеника си без надзор, беше недопустима. В продължение на няколко седмици се борех със съмнения, докато накрая майка ми взе инициативата и разговаря с Майкъл, като го притисна между стената и брака, така както може би двайсет и шест години по-късно стори същото с втория ми съпруг. Седнахме да смятаме с лист хартия и молив и стигнахме до извода, че с моята заплата двама души едва можеха да се изхранват, но че си струва да опитаме. Майка ми веднага се увлече по приготовленията; като първа мярка, продаде големия персийски килим от трапезарията и тутакси оповести, че сватбата е повод Да похарчим мило и драго и че моята щеше да бъде наистина бляскава. Тайно започна да складира провизии в скрита стаичка, за да ни предпази поне от глад; напълни сандъци с покривки, кърпи и кухненски уреди и провери как можехме да изтеглим заем за строеж на къща. Когато пъхна документите пред очите ни и видяхме размера на дълга, на Майкъл му призля. Той не работеше, а баща му, раздразнен от прибързаното решение, нямаше намерение да го подкрепи; ала способността на мама да убеждава е несломима и в крайна сметка положихме подписите си върху книжата. Подписването на гражданския брак се състоя в красивото колониално имение на родителите ми в един пролетен ден на празненство в тесен кръг, на което присъстваха само двете семейства, тоест почти сто души. Чичо Рамон подметка да сме поканели баща ми, струвало му се, че той не трябвало да отсъства в един така важен в живота ми момент, но аз се възпротивих и като представител на семейството от бащина страна се яви Салвадор Алиенде, комуто се падна честта да подпише в гражданския регистър в качеството си на свидетел на бракосъчетанието. Малко преди да се появи длъжностното лице, дядо ми ме хвана подръка, дръпна ме настрана и повтори същите думи, които двайсет години по-рано бе казал на мама: „Все още имаш време да се откажеш, моля те, не се омъжвай, помисли си отново. Само дай знак и аз ще разгоня цялото това стълпотворение от хора, какво ще кажеш?“ Считаше брака за много лоша сделка за жените, но затова пък го препоръчваше безрезервно на мъжкото си потомство. След една седмица се венчахме по правилата на католическия ритуал, въпреки че аз не практикувах тази религия, а Майкъл беше англиканец, но църквата в средите, в които съм родена, тежи като воденичен камък. Влязох гордо, хваната подръка с чичо Рамон, който повече не направи предложения относно баща ми чак до деня, в който го погребахме. На снимките от сватбения ден младоженците приличаме на преоблечени деца — той с фрак ушит по мярка, а аз — увита в нескончаеми метри от плат, закупен на сука в Дамаск. Според английската традиция, свекърва ми ми подари небесносин колан за жартиери за щастие. Под роклята си имах толкова много пластмаса на мястото на бюста, че при първата прегръдка за поздравление, още пред олтара, ме натиснаха отпред и гърдите ми се вдлъбнаха. Жартиерът се свлече по крака ми и го хвърлих в църквата като игрив свидетел на церемонията; освен това се спука гума на колата, която ни караше към банкета и Майкъл трябваше да си свали фрака и да помогне на шофьора да я сменят, ала не мисля, че всички тези предзнаменования вещаеха зла поличба.