Исабел Алиенде - Паула

— Как точно ще го направим — запитах развеселена, защото реших, че се шегува.

— Ще видим, като му дойде времето. Засега искам да ми обещаеш.

— Това е незаконно, Тата.

— Не се притеснявай, аз поемам цялата отговорност.

— Ти ще си в ковчега, а мен директно ще пратят на бесилото. Освен това сигурно е грях. Ти християнин ли си, или не си?

— Как се осмеляваш да ме питаш нещо толкова лично?

— Много по-лично е да те убия по твоя молба, не мислиш ли?

— Ако не го сториш ти, най-голямата ми внучка, и единствената, която може да ми помогне, кой ще го стори? Човек има право да умре достойно.

Разбрах, че говори сериозно. Накрая му обещах, понеже го виждах толкова здрав и силен, въпреки че беше на осемдесет години, и бях сигурна, че никога няма да се наложи да изпълнявам обещанието си. Два месеца по-късно започна да кашля — суха кашлица като на болно куче. Разгневен, уви около гърдите си конска подпруга и когато кашлицата го задушаваше, силно затягаше ремъка, за да придържал дробовете му, както ми обясни. Отказа да лежи, убеден, че това е началото на края — «от леглото право в гроба», ми казваше и още по-малко позволи да се мяркат край него лекари: Бенхамин Виел беше някъде из Щатите, погълнат от въпроса за противозачатъчните, лекарите от поколението на дядо ми вече бяха или починали, или грохнали, а според него младите представляваха сбирщина от шарлатани, надъхани с модерни теории. Вярваше само на един възрастен слепец, който наместваше кокалите му с спъване, и на своята кутия с капризни хомеопатични таблетки, които си предписваше сам по-скоро воден от надежда, отколкото от познания. Скоро пламна в треска и се опита да се лекува с големи чаши джин и леденостудени душове, но след няколко нощи усети, че светкавици раздират черепа му и тътен като от земетресение го оглушава. Когато отново успя да си поеме дъх, не можеше да се движи — половината му тяло се беше превърнало в гранит. Никой не се осмели да извика линейка, защото с половината уста, която още функционираше, изсъска през зъби, че първият, който го помръдне от дома му, ще бъде лишен от наследство, но въпреки всичко не мина без лекар. Някой се обади в бърза помощ и за изненада на всички присъстващи, се появи госпожа, облечена в коприна с три реда перли на шията. «Съжалявам, тъкмо тръгвах за едно празненство», извини се тя и свали велурените си ръкавици, за да прегледа пациента. Дядо ми реши, че освен парализата го спохождат и халюцинации, и понечи да пресече тази дама, която с необяснима фамилиарност се мъчеше да го разкопчае и да го опипа там, където човек с всичкия си не би посмял; отбраняваше се с малкото останали му сили, като отчаяно ръмжеше, но след неколкоминутно боричкане тя го срази с усмивка на начервените си устни. При прегледа се установи, че освен мозъчния кръвоизлив този заинатен старец имаше и пневмония, и няколко счупени ребра — беше ги счупил, докато пристягал конската подпруга. «Прогнозата не е добра», прошепна лекарката на събралите се в долния край на леглото роднини, без да прецени, че болният чува. «Ще видим», възрази Тата с едва доловим гласец, готов да покаже на госпожата що за мъж беше. Благодарение на това, бях освободена от задължението да изпълня моето лекомислено дадено обещание. Прекарах критичните дни на болестта край леглото му. По гръб в белите чаршафи, без възглавница, пребледнял, неподвижен, с кости, очертаващи се като изсечени с длето, и с аскетичния си профил напомняше изображението на келтски цар, издълбано в мраморен саркофаг. Внимателно следях всяко негово движение и го умолявах мълком да продължава да се бори и да забрави за смъртта. През това дълго бодърстване се питах как ли ще му помогна, ако ме помоли, и стигнах до извода, че никога няма да мога да ускоря смъртта му. През тези седмици разбрах колко устойчиво е човешкото тяло и как е вкопчено в живота, въпреки болестите и старостта.

Не след дълго дядо ми можеше да говори доста добре, обличаше се без чужда помощ и се влачеше с неимоверно усилие до креслото си в салона, където сядаше с гумена топка в ръце, за да упражнява мускулите на ръцете си, едновременно с това препрочитайки енциклопедията, поставена на стойка, и бавно отпивайки вода. По-късно открих, че не беше вода, а джин, който лекарката изрично беше забранила, но понеже с него като че ли оздравяваше, аз самата започнах да му нося. Купувах го от един магазин за алкохолни напитки на ъгъла, чиято собственичка разстройваше съня на този сластолюбив патриарх; тя беше вдовица в зряла възраст с енергична сопранова гръд и героични задни части, която го обслужваше с вниманието, дължимо на привилегирован клиент, като сипваше напитката в бутилки от минерална вода, за да му спести проблеми с останалата част от семейството. Един следобед дядо ми заговори за смъртта на баба — тема, която дотогава никога не беше захващал.