Исабел Алиенде - Паула

От пет дни има стачка на санитарите в болницата, сградата прилича на пазарски площад от Средновековието, всеки момент ще плъзнат хлебарки и плъхове и ще вземат да разнасят чума сред болните. На входа на сградата стачниците се събират, охранявани от пазачи по сигурността, и се усмихват пред телевизионните камери. Лекари, сестри, пациенти по пижами и чехли, и други, в колички, се възползват, за да се позабавляват, да побъбрят, да попушат и пийнат кафе от автомата, и никой не бърза да реши проблема, а боклукът набъбва като пяна. По земята се въргалят използвани гумени ръкавици, картонени чаши, планини от цигарени угарки, виждат се отвратителни петна. Близките на болните почистват стаите както могат, отпадъците се озовават в коридора, а оттам стъпките отново ги връщат по стаите. Кошчетата преливат от боклук, по ъглите са струпани големи найлонови чували, препълнени до пръсване, тоалетните са в невъобразимо състояние и са просто неизползваеми, затова повечето са заключени; въздухът е напоен с мирис на обор. Проверих дали не можем да те отведем в частна клиника, но казват, че рискът от преместването е много голям, ала на мен ми се струва, че опасността от друга инфекция многократно го надвишава.

— Успокойте се — невъзмутимо ме посъветва неврологът. — Паула е в единственото чисто помещение в сградата.

— Но хората пренасят заразата с обувките си! На влизане и излизане минават през потънали в мръсотия коридори!

Майка ми ме хвана подръка, дръпна ме настрана и ми припомни каква добродетел е търпението — «Това е държавна болница, държавата няма средства, за да реши проблема, предизвикал стачката, нищо не постигаме като се изнервяме; освен това Паула е израснала с чилийска вода и е достатъчно силна да понесе някакви си мадридски микроби», добави. В този момент сестрата отвори вратата, за да пусне посетителите, и както никога извика първо твоето име. Двайсет и една крачки — облечена съм с платнената престилка и с найлонови калцуни върху обувките, каквито персоналът не използва, а си се движи свободно сред отпадъците; но трябва да призная, че зад вратата всичко изглеждаше току-що измито със сапун. Приближих се до леглото ти разтревожена, със сърце готово да изхвръкне както всеки път, щом дойда до леглото ти, и още гневна заради стачката. Пресрещна ме сестрата от сутрешната смяна, същата, която плаче, когато Ернесто ти говори за любовта си.

— Добри новини! Паула диша сама! — ми каза за поздрав. — Вече няма температура и реагира повече. Говорете й, госпожо, струва ми се, че чува…

Прегърнах те, взех лицето ти в ръцете си и те целунах по челото, по бузите, по клепачите, разтърсих те за раменете и взех да те викам: «Паула, Паула.» И тогава, дъще моя… тогава ти отвори очи и ме погледна!

— Реагира добре на антибиотика. Вече не губи толкова натрий. С малко късмет след няколко дни ще можем да я изведем оттук! — накратко ме осведоми лекарят на смяна.

— Тя си отвори очите!

— Това още нищо не значи. Не си правете илюзии. Нивото на съзнание е нулево, може би чува по малко, но не разбира и не разпознава. Не мисля, че страда.

— Да идем да пийнем горещ шоколад с чурос, за да отпразнуваме тази прекрасна сутрин — предложи мама и ние весело излязохме, като гледахме да не стъпваме в боклуците.

Преместиха те от интензивното отделение в деня, когато стачката на санитарите в болницата приключи. Докато екип в гумени ботуши и ръкавици лъскаше с четки и дезинфекционни препарати пода, ти пътуваше на носилка, хваната за ръка от съпруга си, към болнична стая в неврологичното отделение. В нея има шест легла — всички заети, — една мивка и два големи прозореца, откъдето се вижда отиващата си зима — това ще бъде твоят дом, докато стане възможно да те отведем вкъщи. Сега мога да стоя при теб през цялото време, но след като прекарах четирийсет и осем часа неотлъчно до леглото ти, разбрах, че с това темпо силите ми нямаше да стигнат и по-разумно щеше да е да потърся помощ. Мама и монахините намериха болногледачки, които да се грижат за теб — денем идва младо момиче, закръглено и засмяно, което не спира да пее, а нощем — мълчалива и чевръста госпожа с колосана престилка. Умът ти още блуждае в несвяст, отваряш очи и гледаш уплашено, сякаш виждаш призраци. Неврологът е притеснен, след великденските празници ще ти направи изследвания, за да види състоянието на мозъка ти, съществуват приказни машини, способни да снимат дори най-далечните спомени. Мъча се да не мисля за утрешния ден; бъдещето не съществува, казват индианците, дето обитават платата, разполагаме само с миналото, от което извличаме опит и знания, и с настоящето, дето е като припламване на искра, защото мигновено се превръща във вчера. Не контролираш тялото, не можеш да се движиш, ужасни спазми те връхлитат подобно на електрошок; в известен смисъл съм благодарна за това, че си в безпаметност, много по-лошо би било, ако осъзнаваше колко си зле. В началото непрекъснато бърках, но се научих от грешките и сега мога да те обслужвам; преди време дупката в гърлото ти, маркучите и сондите ме изпълваха с ужас, но вече свикнах, мога да те мия и да сменям спалното бельо от леглото ти без помощ. Купих си бяла престилка и чехли, за да се сливам с персонала и да избягвам обясненията. Тук никой не е чувал за порфирия и не мислят, че можеш да оздравееш. «Колко е красива дъщеря ви, клетата, молете се на Господ бързо да си я отведете», ми казват пациентите, които все още могат да говорят. Обстановката в стаята е потискаща, прилича на приют за душевноболни; една жена седи свита като охлюв и вие в леглото си — започнала да се смалява и да се свива преди няколко години и метаморфозата й напредва неумолимо. Мъжът й идва вечер след работа, измива я с влажна кърпа, реши я, проверява препаските, които я държат за леглото, и сетне сяда до нея и я гледа, без да проговори с когото и да било. В другия край, до прозореца, рита Елвира — здрава селянка на моя възраст, напълно в съзнание, но в чийто ум значенията на думите се размесили, а движенията й станали хаотични. Мислите й са ясни, ала не може да ги изрази, иска да помоли за вода, а устните й изговарят думата влак, ръцете и краката също не се подчиняват, гърчи се като кукла с преплетени конци. Мъжът й разказва, че един ден, като се върнал вкъщи от работа, я намерил да мълви безсмислици, отпусната на стола. Помислил си, че се прави на пияна, за да забавлява внуците, ала часовете минавали, внучетата уплашени взели да плачат и той решил да я доведе в Мадрид. Оттогава никой не може да определи нейното заболяване. Сутрин идват преподаватели и студенти по медицина и я преглеждат като някакво животно — бодат я с игли, задават й въпроси, на които тя е безсилна да отговори, и сетне си тръгват, свивайки рамене. В събота и неделя дъщерите й и безброй приятели и съседи пристигат да я видят — била душата на селото. Мъжът й не се отделя от стола до леглото — на него прекарва деня и спи нощем, грижи се неуморно за нея, гълчи я: «Хайде, дявол да го вземе, глътни супата или ще ти я изсипя на главата, проклятие, тази жена ми ходи по нервите.» Тези слова са придружени от жестове на внимание и нежни погледи. Довери ми, изчервявайки се, че Елвира е слънцето на живота му и че без нея нищо няма смисъл за него. Долавяш ли всичко, което те заобикаля, Паула? Не знам дали виждаш, дали чуваш, дали разбираш нещо от това, което се случва в тази безумна стая, дали все пак ме познаваш. Гледаш единствено надясно с отворени очи и с разширени зеници, вперени в прозореца, където от време на време надничат гълъби. Неверието на лекарите и покрусата в тази обща стая дълбаят душата ми. Ернесто също е много изморен, но най-зле е мама.