Исабел Алиенде - Паула

Предполагам, че това преживяване е оставило някъде рана в мен, защото във всичките ми книги има прелъстени деца или прелъстители, почти винаги те са незлобливи, с изключение на негърското момиче, което двама типове хващат с грубост в „Безкрайният план“. Възкресявайки спомена за рибаря, не изпитвам отвращение, нито ужас, напротив, усещам смътна нежност към момиченцето, което съм била, и към мъжа, който не ме изнасили. Дълги години бях пазила тайната дълбоко скрита в отделен участък от паметта си и затова не я свързах със събуждането на сексуалността ми, когато се влюбих в Майкъл.

Разбрахме се с невролога да те изключим от респиратора за една минута, Паула, но не съобщихме на другите от семейството, защото още не могат да се съвземат от онзи зловещ понеделник, когато замалко не прекрачи в отвъдното. Мама не може да го спомене, без да се разплаче, буди се нощем с видения за смъртта, надвесена над леглото ти. Мисля, че както и Ернесто, тя вече не се моли да оздравееш, а да престанеш да страдаш, ала аз не съм загубила желание да продължавам да се боря за теб. Лекарят е благ човек, с очила, закрепени на върха на носа му и измачкана престилка, които му придават уязвим вид, сякаш току-що е станал от следобеден сън. Той е единственият лекар тук, който не изглежда равнодушен към скръбта на всички нас, дето прекарваме дните в коридора на изгубените следи. Той обаче е специалист по порфирия и се интересува повече от тръбите в лабораторията си, където изследва кръвта ти, и идва рядко да те види. Днес сутринта те изключихме за първи път. Неврологът прегледа жизнените ти показатели и прочете рапорта от нощта, а в това време аз призовавах баба си и твоята баба, тази очарователна Грани, която си отиде преди четиринайсет години, да ни се притекат на помощ. „Готова ли сте?“, ме попита, поглеждайки ме над очилата си, а аз отвърнах с кимване, защото си изгубих гласа. Натисна някакъв прекъсвач и изведнъж престана течното бръмчене на въздуха в прозрачния маркуч на врата ти. Аз също престанах да дишам, докато с часовник в ръка броях секундите и те умолявах, призовавах те настоятелно да дишаш, Паула, моля те. Всеки миг се отпечата в мен като камшичен удар, трийсет, четирийсет секунди — нищо, още пет секунди и като че ли гръдта ти се повдигна, но толкова леко, че може да е било измама; петдесет секунди… и повече не биваше да се чака, ти беше безжизнена, а аз самата се задушавах. Апаратът отново заработи и скоро цветът се върна на лицето ти. Прибрах часовника разтреперена, кожата ми пареше, бях плувнала в пот. Лекарят ми подаде парче марля.

— Изтрийте се, имате кръв по устните — каза.

— Следобед отново ще опитаме и утре пак, и така малко по малко, докато започне да диша сама — отсякох, щом възвърнах способността си да говоря.

— Може би Паула няма да се справи…

— Разбира се, че ще се справи, докторе. Ще я измъкна оттук и по-добре тя сама да ми помогне.

— Допускам, че майките винаги знаят повече от останалите. Ще намаляваме постепенно интензитета на респиратора, за да упражняваме мускулите й. Не се безпокойте — кислород няма да й липсва — усмихна се той и гальовно ме потупа по рамото.

Излязох със замъглени очи при мама, предполагам, че Меме и Грани останаха при теб.

Веднага, щом разбра за последната криза, Уили пристигна и този път беше уредил да отсъства от офиса пет дни, цели пет дни с него… колко ми бяха нужни! Тези дълги раздели са опасни, любовта се хлъзга по подвижен пясък. „Страх ме е да не те загубя, казва ми той, чувствам, че се отдалечаваш все повече и повече и не знам как да те задържа, помни, че си моя жена, моята душа.“ Не съм го забравила, ала е истина, че се отдалечавам малко по малко, болката е път за самотници. Този мъж ми носи вихрушка от свеж въздух, превратностите са закалили характера му, нищо не го плаши, има неизчерпаема сила за всекидневните битки, неспокоен и припрян е, но го обзема будистко спокойствие, когато трябва да понася нещастия, и затова е добър другар в трудностите. Заема изцяло малкото пространство на нашия апартамент в хотела и нарушава крехката рутина, установена от мен и мама, като ни увлича като две балерини в някаква тясна хореография. Човек с размерите и характерните черти на Уили не може да мине незабелязан, дойде ли той, настъпва безпорядък и глъч и малкият котлон забравя що е почивка — цялата сграда се изпълва с аромата на вкусните му гозби. Наемаме още една стая и с мама се сменяме в болницата, така мога да остана за няколко часа насаме с него. Сутрин той приготвя закуската и вика тъща си, която се явява по нощница, с вълнени терлици, увита с шалове и с отпечатъци от възглавницата по бузите, досущ като прекрасна баба, излязла от приказките, сяда на нашето легло и започваме деня с препечени филийки и големи чаши с ароматно кафе, донесено от Сан Франсиско. До навършване на петдесет години Уили не е знаел що е семейство, но бързо свикна да дели личното си пространство с моето и не му се струва странно сутрин да сядаме трима в леглото ни. Вечер излизаме да вечеряме в един ресторант на „Пласа Майор“, където се оставяме на изкушението на шумни кръчмари, облечени като контрабандисти от оперетна постановка, които ни обслужват в каменни салони със сводести тавани. Всички пушат и нито един прозорец не е отворен, много сме далеч от американската мания за здравословен начин на живот. Ядохме до насита смъртоносни ястия: пържени калмари и гъби с чесън, изпечено в глинен съд хрупкаво агне със златиста кожичка, от което капеше мазнина и ухаеше на традиционни треви; кана със сангрия — прекрасно вино с плодове, което се пие като вода, но по-късно, когато човек се изправи, го удря като с чук в тила. От седмици не бях яла така. С мама често залъгваме глада си по цял ден с чаши течен шоколад. Прекарах злочеста нощ със страховити видения на одрани прасета, които оплакваха съдбата си, и живи калмари, пълзящи нагоре по краката ми, и днес сутринта се заклех да стана вегетарианка като брат ми Хуан. Край на греха, свързан с лакомията. Дните с Уили ме обновяват, отново започвам да усещам забравеното си от седмици тяло, докосвам гърдите и ребрата си, които сега се броят под кожата ми, талията, пълните бедра и разпознавам отново себе си. Това съм аз, жена съм, имам име, казвам се Исабел, не се превръщам в дим, не съм изчезнала. Оглеждам се в сребърното огледало на баба: това създание с отчаяни очи съм аз, живяла съм почти половин век, дъщеря ми бавно умира и въпреки това продължавам да изпитвам желание да се любя. Мисля за непоклатимото присъствие на Уили, усещам, че кожата ми настръхва, и не мога да не се усмихна пред главозамайващата мощ на желанието, което ме разтърсва въпреки мъката и е способно да накара смъртта да отстъпи. Затварям за миг очи и си спомням ясно първия път, когато спахме заедно, първата целувка, първата прегръдка, изненадващото откритие на една любов, изникнала тогава, когато най-малко я бяхме търсили, на нежността, която ни завладя из засада, когато смятахме, че сме в безопасността на приключение за една нощ, на дълбоката близост, създадена от началото, като че ли през целия си живот се бяхме подготвяли за тази среща; на лекотата, спокойствието и доверието, с което се обичахме, подобно на дълго съществувала двойка, споделила хиляда и една нощи. И всеки път, след като страстта е задоволена, а любовта — подновена, заспиваме плътно прилепени един До друг, без да се интересуваме къде започва и свършва всеки един от нас, нито чии са тези ръце или крака — в такова съвършено съучастничество, че се срещаме в сънищата и на другия ден не знаем кой кого е сънувал, а когато единият от нас се размести върху чаршафите, другият се нагласява по извивките и издатините му, и когато единият от нас въздиша, другият също въздиша, и когато единият се събужда, другият също престава да спи. „Ела“, вика ме Уили и аз се приближавам към този мъж, който ме очаква в леглото, и разтреперена от студа в болницата и на улицата, от сдържаните ридания, които се превръщат в слана във вените ми, свалям нощницата си и се сгушвам до неговото едро тяло, обгърната в прегръдката му, и се затоплям. Постепенно двамата осъзнаваме учестеното дишане на другия и милувките стават все по-настоятелни и бавни, колкото повече се отдаваме на удоволствието. Той ме целува и за кой ли път отново ме изненадва — както винаги през тези четири години — нежността и хладината на устата му; вкопчвам се в здравите му рамене и шия, галя гърба му, целувам ямичката на ушите му, ужасния череп, татуиран на дясната му ръка, линията, образувана от косъмчетата по корема му, и вдъхвам мириса му на здраве, този мирис, който винаги ме възбужда, отдадена на любовта и благодарна, а в това време по бузите ми се стича неизбежна река от сълзи, която пада на гърдите му. Плача от мъка по теб, дъще, но предполагам, че плача също от щастие заради тази късна любов, която дойде да промени живота ми.