Исабел Алиенде - Паула

Не бях навършила и седемнайсет години, когато започнах да работя, и оттогава никога не съм спирала. Завърших гимназията и не знаех какво да правя с бъдещето си, сигурно е трябвало да взема решение да се запиша в университета, ала бях объркана, мечтаех за независимост и, така или иначе, възнамерявах скоро да се омъжа и да имам деца — такава беше съдбата на девойките по онова време. „Би трябвало да учиш нещо, свързано с театър“, ми подсказа мама, която ме познаваше по-добре от когото и да било, но тази идея ми се стори лишена от всякакъв смисъл. Взех си дипломата и още на другия ден си потърсих работа като секретарка, тъй като нямах подготовка за нищо друго. Бях чувала, че в Обединените нации плащат добре и реших да се възползвам от познанията си по английски и френски. В телефонния указател открих на видно място странна дума — ФАО — и без да имам представа какво е това, похлопах на вратата, където ме посрещна младеж с безцветно лице.

— Кой е собственикът тук? — го попитах в упор.

— Не знам… Струва ми се, че няма собственик — промърмори объркано.

— Кой тогава заповядва на останалите?

— Дон Ернан Санта Крус — отвърна без колебание.

— Искам да разговарям с него.

— В Европа е.

— Кой назначава, когато него го няма?

Каза ми името на някакъв италиански граф, поисках среща и когато застанах пред внушителното писалище на този достолепен италианец, обявих, че господин Санта Крус ме изпраща при него за работа. Аристократичният служител дори не заподозря, че не бях виждала очите на шефа му и ме назначи пробно за един месец, въпреки че на изпита по машинопис поставих рекорд по лошо представяне в историята на тази организация. Поставиха ме пред една тежка машина „Ъндерууд“ и ме накараха да напиша писмо в три екземпляра, без да ми кажат, че трябва да е по някакъв бизнес въпрос. Написах писмо, в което се говореше за любовни мъки и което изобилстваше с грешки, понеже клавишите като че ли имаха собствен живот; освен това сложих индигото наопаки и текстът се отпечата на гърба на копията. Потърсиха място, където най-малко поразии можех да направя и така временно ме назначиха за секретарка на аржентински експерт по горите, чиято задача беше да води статистика на дърветата по земното кълбо. Разбрах, че късметът ми не можеше да трае още дълго и се настроих за четири седмици да се науча да пиша правилно на машина и да поднасям кафе като професионална секретарка; същевременно се молех страшния Санта Крус да го връхлети смъртоносна катастрофа и никога да не се върне. Въпреки това молбите ми не бяха чути и точно след месец си дойде собственикът на ФАО — огромен мъжага с вид на арабски шейх и гръмовержен глас, пред когото служителите изобщо и италианският благородник в частност се кланяха с почитание, за да не кажем ужас. Преди да научи за съществуването ми по други пътища, аз се явих в кабинета му, за да му разкажа, че съм използвала височайшето му име без позволение и че съм готова да изтърпя съответното наказание. Оглушителен кикот посрещна моята изповед.

— Алиенде… от кои Алиенде си? — изрева най-сетне, щом успя да изтрие сълзите си.

— Баща ми като че ли се казва Томас.

— Как така „като че ли“? Не знаеш ли името на баща си?

— Човек не може да е сигурен кой е баща му, може да е уверен само за майка си — отвърнах с достойнство.

— Томас Алиенде? Аха, знам го! Много интелигентен мъж… — и застина, загледан в празното пространство като човек, умиращ от желание да разкрие някаква тайна, ала не може.

Чили е колкото носна кърпичка. Оказа се, че този господин с обноски на султан беше един от най-добрите приятели от младежките години на Салвадор Алиенде; освен това добре познаваше майка ми и втория ми баща и поради тези причини не ме изхвърли на улицата, както се надяваше италианският граф, а ме премести в Отдела по информация, където човек с въображение като моето би бил повече на мястото си, отколкото преписвайки статистически данни за горите, ми обясни. Във ФАО ме търпяха няколко години, там завързах приятелства, научих основното от занаята на журналиста и ми се предостави първата възможност да работя за телевизията. През свободното си време превеждах долнопробни любовни романи от английски на испански. Това бяха романтични историйки, наситени с еротика и скроени по един и същи калъп: красива и добродетелна бедна девойка среща мъж зрял, силен, могъщ, мъжествен, претърпял разочарование в любовта и самотен, на някакво екзотично място, например полинезийски остров, където тя работи като детска учителка, а той притежава имение. Тя винаги е девствена, дори и да е вдовица, с нежна гръд, издути устни и премрежени от нега очи; неговите слепоочия сребреят, кожата му е със златист загар, а мускулите му са от стомана. Земевладелецът я превъзхожда във всичко, но учителката е с добро сърце и красива. В края на шейсет страници пламенна любов, ревност и непонятни интриги те, разбира се, се оженват и непорочната девица бива дефлорирана от стоманения мъжкар в дръзка финална сцена. Необходима бе твърдост на характера, за да остане човек верен на оригиналната версия, но въпреки старанието на мис Сейнт Джон в Ливан, моята не беше достатъчна. Почти без да се усетя, променях някои неща, за да подобря образа на героинята, започвах с изменения в диалозите, за да не изглежда тя съвсем малоумна и сетне се оставях на вдъхновението и въвеждах нов край, при което понякога девицата завършваше дните си, продавайки оръжие в Конго, а земевладелецът се отправяше за Калкута, за да цери прокажени. Не се застоях задълго в този занаят, след няколко месеца се отказаха от услугите ми. По онова време родителите ми се бяха върнали от Турция и живеех с тях в голяма къща в испански стил от кирпич с керемиден покрив в полите на планината, докъдето придвижването с автобус беше трудно, а прокарването на телефон — невъзможно. Имаше кула, двайсетдекарова плодна градина, една меланхолична крава, която не даваше мляко, прасе, което гонехме с метлата от спалните, кокошки, зайци и тиквен храст, виещ се до покрива, чиито огромни плодове се търкулваха отвисоко и поставяха в опасност живота на всеки, който се озовеше в този момент отдолу. Хващането на автобуса за отиване и връщане от работа се превърна в натрапчива мисъл, ставах в зори, за да пристигна навреме, а вечер превозното средство беше претъпкано, така че отивах при дядо и там чаках да стане късно, за да се кача в някой по-празен. Така се зароди навикът всеки ден да се отбивам да видя стареца и той стана толкова важен и за двама ни, че аз му измених само когато раждах децата си, през първите дни на военния преврат и веднъж, когато исках да се направя руса, но поради грешка на фризьора се сдобих със зелена коса. Осмелих се да се появя пред Тата чак когато намерих перука с моя истински цвят. Зиме нашата къща беше леден затвор, чиито тавани течаха, ала през пролетта и лятото беше прекрасна с глинените саксии, преливащи от петунии, бръмченето на пчелите и птичата песен, уханието на цветя и плодове, пречкащото се в краката на гостите прасе и чистия планински въздух. Неделните обеди се преместиха от дома на Тата в къщата на баща ми, там родът провеждаше ежеседмичните си съкрушителни сбирки. Майкъл, който идваше от кротко семейство, в което цареше абсолютна вежливост, и когото в училище бяха научили никога да не дава израз на чувствата си освен на игрището за спорт, където беше позволено човек да се държи като варварин, беше ням свидетел на необузданите страсти в моето семейство.