Нора Робъртс - Опасен огън

— Стига, Джоу — този път Бък говореше твърдо. Хвана я за здравата ръка и усети как цялото й тяло се тресе. — Много е разстроена и не знае какво приказва — обърна се към Кийн.

Лицето на Кийн се беше превърнало в безизразна маска, скриваща всяко чувство.

— Напротив, мисля, че добре знае какво приказва — възрази той спокойно. За няколко секунди се чуваше само тежкото дишане на Джоу и звукът от наливането на бренди в чашата. — Прави каквото смяташ, Джоу — каза, след като отпи. — Напълно вярно е, че нямам никакви права по отношение на теб. Отведи я в града — рече на Бък, после отново се извърна към прозореца.

— Хайде, Джоу — побутна я към вратата Бък, като я прикрепяше за кръста.

Щом излязоха навън, видяха Роуз, която тичаше насреща им откъм лагера.

— Джоу! — лицето й бе пребледняло от вълнение. — Джо, току-що научих! — Впери поглед в превръзката с широко отворени, уплашени очи. — Много ли е зле?

— Само драскотини. Наистина — успокои я Джоу. Добави за убедителност и най-ведрата усмивка, която бе в състояние да постигне. — Бък ще ме заведе в града за един-два шева.

— Бък? — вдигна Роуз поглед към върлинестия мъж. — Вярно ли е?

— Няколко шева — уточни той, но добави утешително: — Ще се оправи, не е чак толкова зле.

— Искаш ли да дойда с теб? — заситни Роуз редом, когато двамата пак тръгнаха.

— Не, благодаря ти, Роуз — усмихна се Джоу този път по-истински. — Всичко ще е наред.

Усмивката действително поуспокои Роуз.

— Когато чух, помислих, че… Ами, представих си какви ли не страхотии. Радвам се, че не си пострадала лошо — бяха стигнали до караваната на Бък и тя се повдигна на пръсти да я целуне по бузата. — Всички толкова те обичаме — пророни.

— Зная — стисна ръката й Джоу, после остави Бък да й помогне да се качи в кабината на пикапа.

Когато той подкара и излезе от лагера, тя облегна глава на седалката и затвори очи. Не си спомняше някога да се бе чувствала по-грохнала и съкрушена.

— Боли ли те? — попита Бък, щом излязоха на асфалтирания път.

— Да — призна Джоу откровено, като имаше предвид както ръката, така и душата си.

— Ще се почувстваш по-добре, когато те закърпят.

Тя продължаваше да седи със затворени очи. Знаеше, че някои рани никога не зарастват. Или ако зараснат, оставят белези, които се обаждат в най-неочакван миг.

— Не трябваше така да му се нахвърляш, Джоу.

В гласа на Бък се прокрадна лек упрек.

— Той не трябваше да се меси! — отвърна тя сопнато. — Не е негова работа. Аз не съм му грижа.

— Джоу, не ти приляга да си тъй рязка.

— Рязка ли? — отвори тя очи и се обърна. — А той? Да не би да беше любезен? Нима показа и най-малка следа от съчувствие? Трябваше ли да ми говори така, сякаш съм някакъв престъпник?

— Джоу, човекът беше стреснат. Ти гледаш едностранчиво на нещата. — Бък се почеса по брадата и въздъхна шумно. — Не си представяш какво е да наблюдаваш безпомощно отстрани, когато някой, който ти е скъп, го грози смъртна опасност. Трябваше едва ли не да го просна в безсъзнание, за да не му дам да влезе в клетката, докато не успеем да му втълпим в главата, че със сигурност ще те погуби, ако го направи. Беше много уплашен, Джоу. Всички бяхме уплашени.

Тя поклати глава, убедена, че Бък преувеличава поради привързаността си към нея. Джоу много добре помнеше, че гласът на Кийн беше груб, погледът му ядосан.

— На него не съм му скъпа — възрази тихо. — Не като на вас. Ти не викаше и не ми се караше. Не се държеше студено и грубо.

— Джоу, хората по различен начин… — подхвана Бък, ала тя го прекъсна.

— Зная, че не е искал да пострадам, Бък. Той не е безчувствен и жесток.

Джоу въздъхна. Цялата сила на гнева й се беше стопила, страхът й също бе отминал и бе оставил тялото й съвсем празно.

— Моля те, не искам да говорим за него.

По гласа й Бък усети колко бе смазана и угнетена. Потупа я по ръката.

— Добре, душице, само се успокой. Всичко ще се оправи за нула време.

Няма всичко да се оправи, помисли унило тя. Далеч не всичко.

С течение на времето ръката на Джоу заздравяваше добре. Нямаше я вече скованата вдървеност, останали бяха само тънки белези, които обещаваха още да избледнеят, но не и да изчезнат напълно. Тя обаче откри, че някаква искра бе напуснала живота й. Постоянно я измъчваше смътно, трудно обяснимо неудовлетворение, с което не можеше да се пребори. Нищо — нито работата, нито приятелите, нито книгите — не й носеха задоволството, с което бе израснала. Беше се превърнала в жена и потребностите й се бяха променили. Джоу знаеше, че проблемът се коренеше в Кийн, ала това не беше равнозначно на неговото решение. Той отново беше напуснал цирка, и то още същата вечер след случилото се с нея произшествие. Четири седмици по-късно още не се бе върнал.